Хладният вятър въртеше около спирката пожълтели листа. Чаках вече почти половин час - беше неделя и автобусите бяха нарядко. Но истинският хлад беше вътре в мен. Не страх, не боязън - хлад от едно внезапно откритие.
Преди месец бях започнал шести курс. И докато се връщах от веселия купон с колеги в един от блоковете на Студентски град, внезапно бях осъзнал, че след по-малко от година ще съм завършил.
До този момент бях очаквал завършването с нетърпение. Медицината не е от най-леките висши, в четвърти и пети курс имахме по над 40 часа лекции и упражнения седмично. А от нас се очакваше основната част от подготовката ни да минава в къщи или при самостоятелни занимания, извън тези 40 часа. Често това значеше по 60 и повече часа здраво учене на седмица, ако искаш да си знаеш нещата. Нищо чудно, че студентите са пословични с калпазанството си - колко можеш да издържиш на такъв режим? То да не е работа, че 60 часа да са нищо за двайсет и малкото ти години? Как няма да ти се иска центрофугата да спре колкото се може по-скоро?
На купона бяхме разнородна компания. Двама-трима с гаджетата си. Аз - самотник към момента. Едно младо семейство с двегодишното си хлапе. И момичето, към което проявявах интерес (и което така и никога не прояви към мен), заедно с шестнайсетгодишния си брат. Ококорено, невероятно любознателно и любопитно хлапе - едно към едно аз, въпреки десетте години разлика. Усетила, че си приличаме, девойката ме хвана да забавлявам братчето ѝ, докато тя помагаше за съвместната гощавка.
По липса на по-добра идея първият ми въпрос беше за какво си мечтае. Юнакът се позамисли, нетипично дълго за хлапе на тази възраст (и още повече за него). След това ме погледна право в очите и заяви:
- Искам да стана студент. Такъв купон е! Никой не ти нарежда кога да се прибираш и къде да ходиш, не трябва да висиш на даскало, да спазваш вечерни часове. Сам си водиш гаджето където решиш, правиш каквото ти скимне, имаш си стипендия. Да си ученик е... абе, съкс.
Едва се сдържах да не се изсмея. И да му кажа, че бих заменил студентството си за неговото ученичество на секундата. Удобството да те хранят татко и мама, вместо да разчиташ на мижавата стипендия. Смешното количество учене, поне на фона на нашето. Веселбата по цяло лято, вместо да учиш за сесии и изпити. Липсата на задачи, задължения, ядове, тормози. Изобщо, слънчевото безгрижие на детството - най-прекрасното време на живота. Жал ми беше за малкия наивник, решил, че студентството ще му даде повече свобода, а не по-малко...
Купонът отмина, почистването и оправянето след него - също. Но когато зачаках на спирката автобуса, за да се прибера, внезапно осъзнах - и аз съм същият наивник. Който си мисли, че свърши ли следването, грижите му ще намалеят, вместо да се увеличат. Че няма да се налага да изкарва не само храната и харчовете си, а и всички разходи за жилище, сметки и прочее - че и да помага на възрастните с малките им пенсии. Че няма да трябва да отговаря не само за себе си, а и за спътника си в живота, за децата, за всичко наоколо. Че вместо гадни професори, които остават назад в миналото след изпита, ще има гадни началници, от които няма къде да се махне. И от които зависи много повече... Който си мисли, че го чака свят на повече свобода и щастие, а не на по-малко.
Оттогава животът ми се промени - може би с малко, но осезаемо. Давах си честичко сметка, че завършва не етап на мъчения в живота ми, а етап на относително безгрижие, радост и полет. Че след него ще последва етап, който в очите на недораслите изглежда могъщество и свобода, но всъщност е по-малко свобода и повече грижи и отговорности. И че да, можеш да се направиш на ударен и цял живот да бягаш от тези отговорности - но околните ще те смятат за вдетинен, и с право. Отговорностите не са измислени, за да тормозят хората - съществуват, за да може да си помагаме и да се крепим. Не ги ли поемаш, не носиш своята част от общия товар. Поне така мисля.
... Напоследък забелязвам в света първия полъх на нещо. Все още твърде тихо, за да може да го чуят повечето ми познати. Все още твърде аморфно, за да мога да го формулирам с пълна яснота и точност. Може би най-близо ще е, ако кажа - оформя се възможността човек да подсили интелекта си. Или да създаде изцяло изкуствен интелект, по-могъщ от човешкия. Една от възможностите е имал предвид Рей Кърцуел, когато създава Института по сингуларността. Усещам и други... Но до какво ще ни доведат те?
Казват, че който има пари, няма нужда от вещи - потрябват ли му, ще си ги купи. По същия начин който има власт, няма нужда от пари. А който има достатъчно интелектуално превъзходство пък няма нужда от власт... Затова и принципно не би трябвало да ме е страх от свръхинтелекти. Но все пак нещата зависят от създателите им. Дори и много могъщ интелект може да е изкривен и дефектен в аксиоматичната си основа, а оттам и изцяло... Но не тази линия на разсъждение имах предвид.
Мисля за друго. Създателите на такива интелекти ми приличат на деца, които искат да станат възрастни. Без да разбират, че съзряването не носи повече свобода. Че носи несравнимо повече мощ и сила, но и несравнимо повече отговорност, грижи и тъга... Наскоро слушах пиянско теологично откровение, че в момента, в който Бог е създал света, се е оказал по принуда ограничен до изява само като природни закони. Заради отговорността, с която се е натоварил чрез акта на създаването. И мисля, че в това има голяма доза истина. Колкото по-могъщ си, толкова по-вързани са ръцете ти, ако осъзнаваш и спазваш отговорността си истински. В противен случай си просто вдетинен, живееш щастливо „детство" за сметка на свободата и щастието на децата наоколо.
Така че дойде ли този "преход" - било под формата на Кърцуеловата сингуларност, било под друга - това може да се окаже всъщност краят на детството. За всички, поискали да минат на следващия етап от развитието. (И си мисля колко ли прав може да се окаже един от големите мъдреци на фантастиката - Артър Кларк.)
А дотогава все още имаме време да сме деца. 
