2014-та безспорно ще мине под мотото на евроизборите. Избори,които до голяма степен ще предопределят посоката на Европа. "Дясна Европа" на икономиите и крехкият икономически растеж или "Лява Европа" на социалното изравняване?
Кой ще поеме тежестта на кризата - бедните, с липсата на държавна подкрепа или богатите, проявявайки солидарност? Тези въпроси стоят на преден план пред политици, анализатори, общественици и прочее заинтересовани хора.
На заден план обаче остава най-голямата опасност за Европа, а именно възраждането на един стар, но далеч не толкова слаб консенсус между крайните фашистки и комунистически партии.
Две на пръв поглед взаимно отричащи се идеологии, но със "съмнително" много програмни сходства. Не е случайно, че в най-бурния период на развитието си и фашизмът и комунизмът следват едно и също мото: отказ да се признае съществуването на другите човешки същества като равноправни, равностойни и независими от нас.
Както отбелязва великият публицист Георги Марков: "Собственият фашизъм започва от момента на приятното усещане, че аз съм нещо повече от този срещу мен, от произволния, понякога необуздан инстинкт, че в моето съществуване е вложен повече смисъл, отколкото в неговото. И почти едновременно другият инстинкт - да покажа моето превъзходство, като реализирам какъв да е вид негово подчинение".
Идентично с комунистическия мироглед, безспорно. Днес и двете доктрини са значително по-толерантни, неистово опитвайки се да се впишат в "Модерният свят".
Фашистките идеи стремглаво са се плъзнали по повърхността на иначе приемливия за обществата патриотизъм.
А комунистическите успешно са сменили варварската си насоченост към всеки дръзнал да бъде индивидуален в своята дейност с "романтичната" атака срещу бесния материализъм.
Това, което ги обединява, е борбата срещу Запада в политически, икономически и морален аспект. Борба, която - с оглед на историческия им провал, би била безсмислена и неуспешна, но днес тя е незаобиколим фактор в обществения и политически живот.
Едва ли в началото на 90-те носителите на либералната промяна Рейгън и Тачър са си и помисляли, че 24 години по-късно призракът на комунизма, (разбирайте и фашизма) отново броди из Европа.
И ако държавите, в които кризата не оказа толкова силно влияние, успяват да "озаптят" този призрак чрез политическо разбирателство между консерватори и социалисти, то за държавите от Източна Европа този проблем вече е на дневен ред и не търпи отлагане. Доказва го най-красноречиво кризата в Гърция, т.нар. "февруарски протести" в България и не на последно място набиращата все по-голяма мощ Русия.
Точно Русия се явява обединител на крайните партии със своята независима и тоталитарна политика , разграничаваща се от "западните ценности". А крайните партии, съдейки по тяхното историческо развитие, са стремглави противници именно на тези "западни ценности", които в края на XX век бяха идеал за голяма част от хората в Източна Европа, но днес все повече губят популярност.
Дали Европа ще се върне към старите "ценности" на изминалото столетие или ще продължи настоящия курс? Предстои да разберем. Ясно е обаче, че ако Европейският парламент се напълни с крайни популистки движения, ще се случи това, което предвиди американският социолог и политолог Франсис Фукуяма: "Краят на историята", но в доста различен, изпъстрен с краен идеализъм, водещ до лудост контекст.
Защото "Вълкът козината си мени, но нрава не" е казал народът, и с право това може да го отнесем и към т.нар "промяна" в две доктрини, оставили след себе си милиони жертви и морална разруха, която трудно може да се преодолее.
