Джон Ленън е казал: „Животът е това, което се случва, докато си зает да кроиш планове". Аз бих допълнила: „Животът е това, което се случва, докато си зает погледът ти да е забит в телефона".
"Ало-ало" - име на любим сериал, тема за кандидатстудентски изпит по журналистика или първата крачка към запазване на чартърен самолетен билет, не можете да избягате от трибуквената дума, побеждаваща по цифри ежедневно дори клишираното „обичам те".
До скоро - около три часа преди написването на статията - вярвах в разни неща, като например, че този вид общуване между хората помага за техните отношения, а не ги разваля.
Уви, има лъжа, има измама.
Само за час и тридесет минути днес получих "честитка" от банката за неплатена вноска, една любезна покана за сватба и, вярвате или не, едно искрено и лично прекратяване на връзка. След третото "ало" погледнах към небето и искрено се помолих в Рая да не разполагат с мобилни мрежи.
Тук, в Ада, колите на пешеходната пътека нетърпеливо ми напомниха, че в такъв голям град време за молитви няма.
Допитах се до мнението на художник, журналист и барман по въпроса „Защо е толкова лесно да кажеш на някого истината по телефона, вместо в очите?", а те ме изгледаха сякаш им заявих точната дата на следващото Пришествие. След очакваното „ защото така е по-лесно, защото не коства толкова усилия, защото не си губиш времето'', чух нещо смислено.
Отговорът: Защото ме е страх.
Страхът вече е придобил друго значение, а аз бях далеч от тези „модни тенденции". Точно както вас, и мен ме е страх дали не подслушват разговорите ни (наболяла тема от изминалата година), страх ме е и от собствения ми глас и от истината, която ще прозвучи от него. Но за сметка на това винаги имаме като опция „червената слушалка".
"Лъжата може да обиколи света, преди истината да си обуе ботушите", прекрасен цитат от „Истината" на Тери Пратчет. Осъзнавам, че съвременната скорост за пренос на мобилни данни ме плаши. Разбира се, че бих искала да чувам важните новини по възможно най-бързият начин, кой в двадесет и първи век не иска?! Но, признавам си, почувствах се крайно неудобно да чуя толкова искрени думи, придружени от толкова неискрено пращене в телефонната слушалка.
Дори не смея да засегна темата, че гласът на мой или ваш „роднина", истерично молещ за парична сума по телефона е напълно възможно да е гласът на обигран престъпник, чиято единствена цел се свежда до сдобиване с моите или ваши последни спестявания. Да си изкарваш прехраната с помощта на няколко минутен кратък телефонен разговор, чието влияние пречупва човешката психика - гениално или брутално - изборът е ваш.
В процеса на писане осъзнавам колко клиширана е станала темата за истината и вече
все по-рядко срещаното явление „разговор очи в очи".
Пресмятам набързо и интересните коментари, които ще последват след този текст. Тук е мястото да поясня, че съм пределно наясно как тези разсъждения не се отнасят за 100% процента от хората на тази планета или поне не за 100% от времето им прекарано с телефон в ръка.
Моя близка позната наскоро ми сподели, че се е скарала жестоко с брат си по телефона, а след това той е „отпрашил" със 180 км/ч с мотора си. Следващото повикване, което час по-късно прие, беше от Бърза помощ и да, това е бил последният им разговор.
Нейните думи бяха: „Остави телефона си на мира, върви и кажи на хората какво мислиш очи в очи. Всички сме яко загазили в тия извратени времена....". Помислих, че е в афект и не знае какво говори.
Днес искам просто да й кажа, че е била болезнено права, но не знам как ще приеме истината. Може би е по-добре да й звънна... Джон Ленън е казал: "Животът е това, което се случва, докато си зает да кроиш планове". Аз бих допълнила: "Животът е това, което се случва, докато си зает да гледаш в телефона".
