Чакайте да започнем с една шега, че много се напрегнахме тия дни. После ще имате възможност пак да се напрегнете, обещаваме. Нали знаете накъде води пътят на добрите намерения за реконструкция на софийския център?
Точно така, към АДА. Не сме и предполагали, че пъкълът всъщност е абревиатура на архитектурно студио. От там до горящите радомирски казани на Джи Пи Груп е едни хвърлей място.
Излиза, че тия отвратителни плочки пред храм „Св.Седмочисленици" не са нищо друго, освен настилката на същите тия прословути добри намерения от максимата.
Така значи изглеждали те в родния контекст. Божествена комедия е това. Сакрално и профанно да съжителстват по такъв непосредствен начин в центъра на София - града на Божията премъдрост, не на цицорестата кака със совата, която е също толкова абсурдна като символ, но просто сме свикнали с нея.
Пък и харесваме едрите бюстове, как да кажеш, че е грозно. Софиянски си беше естет, етиката му ще засегнем друг път.
Неслучайно отваряме темата за добрите намерения, не можем да си представим, че дори най-подлият и лукав властелин на обществени поръчки иска да сътвори нещо грозно. Дори дяволът все зло желае, а добро създава. А тия тук герберски ангелчета непрекъснато ни убеждават в обратното. Толкова ли е трудно, бе ахмаци, да замажеш очите на софийската интелигенция с един наистина красив плочник?
Ако тая пуста градинка се беше оказала добре направена, колко от нас щяха да възроптаят по финансовите й параметри и въпросителните около раздаването на поръчки по принцип.
Красивото си е красиво, независимо колко морално е. И обратното също е вярно.
Темата си я имаме в родната култура още по линия на Славейков. Не площада, поета имаме предвид. Ако сте чели „Фрина", този триумф на ницшеанския мотив, естетиката надделява над етиката. Гражданството обвинява Фрина от позицията на социалната етика и желае унищожението й.
Но тогава хетерата отмята плаща си, показва „девствена гръд" и настроенията се променят. „Да живее" вика тълпата в захлас. На такъв обрат се нядават Фандъкова, Крусев и оня митичен архитект с немските вдъхновения.
Плащът още не е паднал, викат, не сме свалили загражденията, не е готово. После ще ахкате как сме тунинговали нашата ваша ф(р)ина градина.
Само дето няма да ахкаме. Грозно си е отсега.
И това ни улеснява доста. Красивото не бива да се бърка с морално, шепти Толстой, ама грозното няма шанс да мине за нищо друго. И така софийският гражданин е на борба едновременно в защита на ницшеанската естетика (искаме красота), но и на толстоистката етика (искаме добро). Впечатляващ утопичен философски бунт.
Да се чуди човек в що за преизподня сме попаднали, когато масовият избирател е склонен постоянно да прави компромис и с двете.
Този феномен не е нов. Подобен културен дебат е съществувал и между световните войни. Сега гледаме същия, ама ремонтиран. Националното и интернационалното се сблъскват в момент на криза. Докато едни тропат хора с трикольори където им падне, други формират широк социален фронт, в който влизат на общо основание демократи, леви интелектуалци, бранители на конвенции, поети, Манева и Азис.
Най-българският конфликт, в който и двете страни се обиждат с пейоративи. Едните са нагрубени с „патриоти", другите - с „умни и красиви".
Тази битка няма да приключи никога, тя е изначално кодирана в НДК-то ни. По архитектурно-битова линия обаче е сведена до двойката селяни-граждани. Правим уговорката, че „гражданин" си по дух, няма значение, че си скромен интелигент от Гулянци. Същото важи и за „селянин", нищо че си ленив кореняк лозенчанин.
Гражданите и селяните у нас за жалост имат едни и същи характеристики, да ме прощават. Те все спорят по някаква обща мъглява етико-естетическа линия.
Например „гражданинът" одобрява фалшивеещия фалцет на Иво Димчев в естетически план, защото го намира за справедлив и брани съществуването му изобщо. Добри намерения има, сещате ли се? Ако тия плочки бяха избрани от Азис, щяхме да кажем, че не са по нашия вкус, но по принцип са едни качествени плочки.
„Селянинът" е на абсолютно същата плоскост, и той не харесва плочките естетически, но ги брани, че са на наш'те хора, големите строители и асфалтьори на съвременна България (като пейоратив го казваме). Те имат добри намерения, значи няма начин да е чак толкова грозно.
Един вид - тая отврат е усещането за съвременно изкуство на ония, които не харесвате.
Вашето разбиране пък е отвратта за тях. Светът ни е разделен на наша си добра грозотия и тяхна си - лоша. Както на наше си добро намерение и тяхно си. Нито ние, нито те могат да го реализират като хората. И все е въпрос на съглашателство и компромиси.
Така де, ако държиш да си прогресивен, някак си се налага да харесваш ген. Атанасов и Христо Иванов, макар че те двамата не могат да се траят. Манева и Азис този път ще ги пропуснем.
Но как, за Бога и по дяволите едновременно, да формулираме естетическото, като нямаме критерий за етическото. Нито схващаме къде им е границата и как могат да съжителстват. Твърде сложно е това за национален дебат и всички избори го доказват постоянно. Затова се хващаме за повърхността. За настилката.
Истината е, че колкото и красива да беше тая настилка, това не трябва да спира етическия порив. И обратното - колкото и да е наш онзи там прекрасник, от естетическа гледна точка е само креслив позьор.
Та в известен смисъл сме късметлии де, че поне в тоя случай неестетическото и неморалното са в чудесна преливаща се шарка. Което ни дава основание да се имаме за антипода и на двете.
Уви, и това е на абсолютно същия аморфен признак, като санитарно фаянсовата повърня пред храма. Но, така де, ние открай време сме пълни с добри намерения да бъдем нещо друго.
