Странен народ сме ние, българите. В гърдите ни се борят две души. Че и повече. Ту се борят и се бият, ту се помиряват и примиряват с нещо ферментирало и мазно, за душата и стомаха.
Българите викат: "Циганите на сапун, турците под ножа". Но в същото време се възхищават на Софи Маринова и се леят сълзи на "Листопад". Българите много обичат фолкпевиците и си окачат календарчета с ледена мастика и горещи жени в гаража, но ако фолкът опре до дъщерята... Това е друга работа.
Преди години седях в една кръчма с приятелка от Испания, която ме убеждаваше, че ние, българите, не знаем как да се справи с ромите. Че подходът ни е грешен, че сме нехуманни и че сме едни истерични националисти.
Две години по-късно, когато тя посети Балканите, ми се извини. С изненада беше установила, че нашите роми се различават от техните. Но е трудно да се обясни на добрата и все по-лицемерна стара госпожа, че не сме замесени от едно тесто. Че не втасваме по един и същи начин.
Работата с етносите в различните страни е като различни видове антибиотик, при някои действа, но при други трябва по-силен. Не е възможно всички болни да бъдат лекувани с едно лекарство.
Заразно зло - това е моделът на управление в България от последните години. Оказва се, че различните правителства са като едни странни изродени деца на демокрацията, които имат все по-странни гени, като най-развит е генът на непукизма.
От толкова много Европа и интеграция в мултикултурната майка на народите, редът в кочинката отиде съвсем по дяволите. И в това нямаше да има нищо лошо, ако хората тук бяха свободни.
Само че те не са. На първо място са затворени в главите си. В праволинейното мислене за утре, но в липсата на перспектива за другиден.
Човекът тук е преследван от мисълта, че никога нищо не се получава. И тогава идва лафът за кривата ракета.
Само че никой не прави сметка на законите на физиката. От стискане на зъби българският микрокосмос се е изкривил, свил и, за съжаление, бавно, но сигурно се е подготвял за "големия взрив", каквото и да означава това.
И когато отново се върнем на въпроса кой крив, кой прав, кой черен, кой бял, си казваш тъжно като майка ми, че ние сме единствената държава в света, в която не малцинствата протестират, че държавата ги ограничава, а държавата е вдигнала ръце от малцинствата.
Няма как да не ни е писнало от странното отношение на държавата ни към всички онези, които водят честен начин на живот. Тези хора са третирани като гимнастички - наказвани са за всяка грешка.
И няма как да не ни е писнало от двойнственото отношение от нас към... самите нас.
Живея в краен софийски квартал, който плюе на Европа, програмите й и всичко "мулти" и "поли", което тя се опитва да създаде. Не мога да се прибера спокойно до дома си, защото местните бразилци непрекъснато отправят пожелания към половите ми органи.
Единствената патрулка, която минава като бяла лястовица, идва само за да могат да си вземат отпуснатите и разплути органи на реда банички с боза. И така да се подкрепят, докато патрулират, подремвайки в някоя тиха и спокойна уличка, на която не се очаква да се случи нещо, а и да се случи, няма да е близо до тях.
Вървя си из изтърбушения квартал и си мисля. Мисля си за няколко мои познати, етнически българи, чиито родителите платиха луди пари, за да следват дечицата медицина.
Мисля си и за едно циганче от кварталното училище, което сега завършва медицина с учене.
И си казвам, че не е честно да го отнасят всички. Но не е честно и всички да търпят.
Решавам се да се откажа от всички тия източни пиеси и редене на пъзели. Но няма да се откажа от идеята, че някой ден ще мога да стигна спокойно до дома си. Където и да е той.
