Насилието е въпрос на комуникация и платформи като Twitter само показват това. Както пише Томас Шелинг през 1966-а, "Насилието може да е ужасен начин за комуникация, но винаги ще бъде най-добрият начин една държава да покаже намеренията и възможностите си, когато не успява с думи".
Книгата "Война в 140 знака" на журналиста Дейдив Патрикаракос по много добър начин показва как информационните технологии и особено социалните мрежи се стремят да унищожат класическите форми на война.
Според автора социалните мрежи стоят над всичко, защото дават добър ефект, но без щети и жертви.
Те дават на хора без почти никакъв ресурс (освен един компютър или смартфон) възможност да оказват влияние върху разбиранията за политика и за военни действия.
След като думите все по-често имат по-голямо влияние върху политиката, отколкото реалните военни действия, защо да не приемем писането на туитове като военно действие?
А след като лица, които не са подчинени на държавата, са по-добри в този тип дейности, нормално е да спечелят безпрецедентно предимство. Споровете между държавите и тези виртуални актьори далеч не са предрешени.
Във "Война в 140 знака" Патрикаракос ги нарича хомо дигиталис - новите герои на социалните медии.
Той дава пример със своеобразното Twitter-състезание между палестинските цивилни граждани и израелските войници, в което само една снимка на фотогенично момиче от Газа може да се окаже по-въздействаща от цялата израелска държава и нейните действия.
В Украйна той описва виртуална Facebook-държава, която събира информация за случващото се в анексираните територии, и руски тролове, които опитват да проверят колко точно объркване може да има по този въпрос.
За съжаление тази книга бърка в твърдението, че масите вече държат властта. Най-просто казано - те често просто създават много шум за нищо. Палестинците в Twitter не са унищожили международната подкрепа за Израел, украинските въоръжени сили са все така решителни, но зле въоръжени.
Дори интересният пример за джихадистка радикализация и привличане на чужденци към идеята през социалните мрежи не променя ситуацията драстично. Джихадистките групировки се опитват да радикализират млади мъже далеч преди появата на социалните мрежи. Днес го правят далеч по-ефикасно, но пропагандата не печели войни.
А и Ислямска държава не влезе в Мосул, пишейки туитове.
Освен това естествената среда на хомо дигиталис може и да не просъществува за още дълго време. Авторитарните държави всячески се опитват да спрат преразпределянето на силите.
Интернет е започнал като инициатива на Министерството на отбраната в САЩ. И САЩ превръща това, което е започнало като военна мрежа, в световно пространство, в което враговете и съюзниците им се борят за своето място под слънцето.
Това съответства на американската идея за демокрация, но идеята, че държавата доброволно може да преразпредели властта си, е чужда на мнозина. Президентът Владимир Путин вярва, че интернет е разработка на ЦРУ...
Русия и Китай просто няма да толерират недържавни елементи с толкова много свобода да обсъждат фактите и значението им.
А и най-вероятно няма да им се наложи. Националната стратегия на тези две държави е по-скоро фокусирана върху разсейване и манипулации. Както и да го наричаме, действията са ясни - агресивни усилия да се контролират информационните платформи, пропаганда и операции, които да подкопаят доверието в опозицията.
Ако те успеят - глобалната доминация на информацията ще остане само на запад, а хомо дигиталис ще загуби много от силата си.
А може би глобалното виртуално бойно поле никога не е съществувало. Израелци и палестинци си разменят туитове, защото Израел е ориентирана към Запада страна, а арабският свят разчита на внесени оттам социални мрежи. Китай и Русия от своя страна разработват собствени платформи. Русия има Vkontakte, а Китай - WeChat, които реално са под държавен контрол.
Китай има своя "Велика китайска стена" и в интернет, а в Русия дори се появяват идеи интернет да бъде спрян изцяло.
Всъщност Русия е най-активна в опитите си за контрол над информацията. Докато се опитва да състави профил на руския трол Виталий Беспалов, Патрикаракос обръща внимание на ерата на пост-истина, която е настанала в страната.
Когато Русия анексира Крим през 2014-а, операцията включва разрушаване на кибер-инфраструктурата, за да се ограничи достъпа до световния поток от информация. Така хомо дигиталис става безпомощен, а Русия промени картата на Европа с минимални човешки жертви.
Тезата на Патрикаракос се оказва добре балансирана.
Той едновременно признава, че традиционните начини на водене на война си отиват, но и признава, че социалните мрежи са парадоксална сила.
Ако държавата се опитва да се бори с противниците си чрез ограничения, недържавните структури печелят предимство в интернет. Но, както виждаме, лесно може да бъде сложен край на хегемонията на мрежата.
Насилието остава "последният аргумент на кралете". Всички други аргументи са приложими, но само преди да се намеси насилието. Социалните медии все още няма как да заместят истинската война.
