Две ученички от столично училище излизат в междучасието да си купуват закуски. По детски се запиляват из пазара и се изгубват. През това време на телефона на едното момиче звъни майката, но то не вдига - страх го е да не му се скара, че не е в час.
Скоро децата някак намират пътя обратно към училище и се прибират в клас. Малко по-късно идва бащата на същото това дете, с което майката не могла да се чуе. Влиза в класната стая, изглежда спокоен. Пред погледите на децата и директорката на училището се навежда да разговаря със съученичката на дъщеря си. И както й говори, просто й праска една глава! Като по филмите - дан!, с челото в нейното!
Дали е имало още удари, засега от информациите по медиите не се разбира, но то и тая мъжка глава, треснала детското чело, е напълно достатъчна, за да нокаутира момичето.
Впоследствие то е прието в болница с хематом. И тотален стрес, разбира се. Не само от това, че някой си просто така може да те набие, където и както си пожелае - с тази опция вече и децата ни свикнаха. Но този някой може да е например бащата на твоята приятелка.
Лично се потресох от тази информация, не само защото родителските ми струни трепват при подобни своеволия. Мога да си представя как се чувства майката на пребитото дете и какво на нея й идва да направи с този възрастен "юнак". Но ще оставя тази емоционална част от обговарянето на случая и ще се опитам да стигна по-далеч.
Някъде, където може би ще намерим обяснение за подобна агресия. Някъде, където ще разберем логиката в главата на един пораснал мъж, която му дава право да удари дете с главата си. Така, както суперченгетата в екшъните се бият, така, както батките се млатят по дискотеките, така, както динковците обезвреждат бежанци, а мутри сплашват дилърчета.
За да си позволи един възрастен мъж да удари момиченце от класа на дъщеря си, той вече има сериозни проблеми със себе си и това е очевидно. Боят е размяна на сила вместо аргументи и се прилага, когато не можеш да ги конструираш, когато не си способен да водиш разговор или когато не си владееш нервите. Понякога - даже най-често - и трите.
Без да съм психолог, знам, че когато по-силният налита да бие по-слабия, това е израз на липсата на усещане за самостойност. Това е комплекс.
Разбира се, че в една такава неравна "битка", момичето съвсем не очаква таткото на приятелката му да го набие. Пък дори и да очаква, какъв по-точно опонент може да му е и на кое ще му излезе - на килограмите ли, на мъжката сила, на здравото чело, което явно не се ползва за мисловни дейности ли, на бойната техника ли?!
Това момиче е боксовата круша. Тя е безпомощното коте, което някой хулиган ще обеси, за да се види в ролята на фактор, от който зависи нечий живот. Тя е временна инкарнация на вътрешното му недоволство, на органичното му себенехаресване, на човешкия му провал по принцип. В главата на този обезчовечен човек тя е престанала да фигурира като дете, като момиченце, като съученичката и приятелка на дъщеря му. Тя е парче плът, което може лесно да рани. Месо, в което безопасно да се стреля. Тренировъчна мишена, в която да си пробва главичката. Тя е незначителна.
Запомнете тази дума - незначителност!
Вече години тя определя отношенията ни един към друг в това общество. Всеки за всекиго е незначителен. Центърът на света е около собствения пъп, а всичко, което е извън него, може да бъде нападано, унищожавано, изтезавано. Просто така - защото ме дразни, защото ми е криво, защото няма кой да ме спре. По принцип това е психопатия. По стечение на обстоятелствата у нас това е реалност.
Живеем в постоянно състояние на агресия, която винаги подминаваме с някакво извинение - ама ние не сме това, "тези" не са като нас, какво ме интересува мен.
Лумпени проявяват откровен фашизъм - ние мижим с очи и викаме "това са само някакви футболни агитки". Обикновени, уж изконни и добродетелни българи отказват да качат младеж в инвалидна количка в такситата си и го наричат "багаж", но ние поцъкаме с език как може така, пък на място дума не казваме, защото "не е моя работа".
Разбира се, че има и страх. Най-вече от това, че няма кой да застане зад гърба ти, когато нещо ти се случи. Няма институция, която реално да се погрижи за правата ти като гражданин, а и да има, все ще се намери някоя вратичка, през която виновниците да се изсулят като мокра връв.
Не вярваме в полицията, а и тя не вярва в нас. Не вярваме в съда, не вярваме на медиите, един друг не си вярваме. Напоследък е модерно да не се вярва и на неправителствените организации - все повече взеха да вършат работата на държавата, а на нея това не й харесва. Затова и там се насажда вирус, така че и тази надежда да се спаружи.
И така, когато незначителността на всичко стане обществен начин на мислене, а страхът надделее над хуманизма, идва времето на пълния непукизъм. "Какво ти пука?!" трябва да се изпише на сградата на Народното събрание вместо това отдавна обезсмислено "Съединението прави силата".
На никого за нищо не му пука, докато проблемът не почука на собствената му врата. Тогава най-големите непукисти се възмущават най-силно… как на никого не му пука. От всичко обаче най-щастлива е властта - защото, когато има страх и непукизъм, тя разполага с два типа граждани - такива, дето ще се оправят сами, като бият главички, и други, дето ще поемат главичките.
В това първобитно разпределение на силите ценности като родителство, възпитание, култура на поведение, цивилизационни граници, човечност нямат място. Там се обезсмислят дори вечни и приемани като безусловно “свещени” територии като тези на детството и на физическата слабост. Страхът поражда агресия. Агресията е варварство. Варварството разделя. Разделените, обезчовечени и озверели хора са тихи пред по-силните. И шумни само помежду си.
Простете ми, ако шпагатът от биещия баща до общественото състояние на страх и усещане за незначителност ви е твърде преднамерен и голям! Но само се опитайте да погледнете на случката като на симптом и ще видите пряката връзка между тях.
Защото, ако днес ние, родителите, бием деца, а обществото не реагира, утре децата ще знаят, че боят е единственият начин да надделееш. Какви могат да бъдат последствията от това, не ми се мисли. Историята знае...
В една от информациите за случката в столичното училище и бащата спец на главичките беше спомената още една подробност, която ми направи впечатление.
Пред силите на реда въпросният татко казал, че ако трябва да отиде в затвора, щял да го направи. Един вид, поема си последствията от действията, смел е! Е, нали знаете защо го заявява така нахално? Ами защото е напълно наясно, че в никакъв затвор няма да отиде, затова. Понеже на всички нас, както и на институциите, дето сме си създали, също не ни пука.
Докато някой не набие глава на собственото ни дете.
