Всички са чували за азиатската културна обсесия по "запазването на имидж". Като че ли по-малко известна е настойчивата руска разновидност на същата социална динамика, която е не толкова "запазване на имидж", колкото отвращение от тези, които са допринесли да го изгубиш - и наказването на подобни нетактични типове с игнориране, мъмрене или още по-строги мерки, в зависимост от степента на неловкост, която те предизвикват.
Обидчивостта е вековно руско хоби, както на лично равнище, така и по-глобално ниво. И тя като че ли е една от най-големите непризнати обединяващи сили в тази огромна държава - не само сега, но и през седемте десетилетия на съветската ера, че и през вековете на царе и крепостници.
Русия владее перфектно изкуството демонстративно да се обижда от разкриването на неугодни на властта факти
Перфектен образец как властите "се обиждат" на макроравнище е прочутият случай с руския информатор Сергей Магнитски, който се оказа в затвора през 2008-а, след като обвини висши чиновници в мащабни измами и присвояване на средства.
Той почина в ареста в Москва през 2009, след като му бе отказана медицинска помощ след побой. Смъртта му доведе през 2012 до гласуването на "Закона Магнитски" от американския Конгрес - който забранява на руснаци, за които се смята, че са свързани със смъртта на Магнитски, да влизат в САЩ. Руското правителство, обидено от американската реакция, отвърна със забрана за американски осиновявания на руски сираци, и създавайки собствен списък на американски "персони нон грата" в Русия.
През юли м.г. в Москва, Магнитски посмъртно бе наказан допълнително, като срещу него бе заведено дело по обвинение за укриване на данъци - и съдът призна мъртвеца за виновен. На 4 февруари, три дни преди откриването на олимпиадата в Сочи, американският посланик в Русия Майкъл Макфол обяви, че напуска след края на игрите.
През двегодишния си престой на посланическия пост, както той обяснява пред Washington Post, руските власти са го "посрещали с подозрение". Неговата нежелана подкрепа за "демократичните инициативи" нямаше как да бъде приета позитивно в путинова Русия, и привлече и вниманието на "враждебно настроени" телевизионни екипи, които дебнеха Макфол и антуража му. Накратко, руснаците се обидиха, и всякакви варианти за продуктивни отношения станаха невъзможни.
Дали сега пристигащите в Сочи западни журналисти са запознати с руската чувствителност?
И ако са запознати, дали съзнаването й се отразява на материалите им, дори и докато са в чужбина? И как ще се развият нещата, след като започнат Олимпийските игри?
Миналата седмица в Ню Йорк родената в Русия американска журналистка и писателка Маша Гесен, която наскоро се върна в САЩ след десетилетия живот в Русия, научи, че поканата й да изнесе лекция на събитие на ООН за писатели в средата на февруари е отзована - заради новата й книга "Циментът ще се счупи".
Темата на книгата е руската феминистка пънк-протестна група Pussy Riot, която през 2012 обиди Путин, като изпя оскърбителна песен за него в московска църква, в резултат на което трите членки бяха осъдени.
Гесен сподели, че е изненадана от решението на неправителствената организация да оттегли поканата си към нея. По нейни думи, от организацията са се обадили на издателя й, "за да кажат, че откритата ми критика към руското правителство създава конфликт на интереси и се налага да отменят събитието."
Което е най-малкото странно, защото Гесен никога не е крила критичното си отношение към руското правителство - и през 2012 публикува не особено ласкава биография на Путин, озаглавена "Човекът без лице", и неведнъж открито е критикувала царящата в момента в Русия хомофобия.
По-рано, през януари, стана известно, че на друг американски журналист и писател, Дейвид Сатър, работил в Русия около 40 години, е отказана виза и му е забранено да влиза в страната за 5 години (заради нарушения на визовия режим, поне според руския външен министър Сергей Лавров).
Западните медии коментираха, че много по-вероятна причина той да стане персона нон грата са били критиките на Сатър към нарушенията на човешките права в Русия, и вероятно неговата книга от 2013 "Това беше много отдавна, и така или иначе никога не се и случи", посветена на трайното наследство от комунистическото минало в съвременна Русия.
В интервю Сатър коментира, че в последните години западните журналисти и учени, които търсят достъп до елита в Кремъл, чувстват "общо желание да не обидят домакина си, и да не задават въпроси, които има отчаяна нужда да бъдат зададени."
В навечерието на Зимната олимпиада в Сочи, докачливостта на руските домакини внася допълнителен деликатен дипломатически обрат в международните усилия да се гарантира безопасността и комфортът на спортистите и посетителите на игрите. Домакинството на олимпийски игри е чест за всяка страна, и Русия не е единствена в усилията си да използва игрите, за да си осигури повече блясък и слава.
В сегашната тревожна епоха на "асиметрична война", домакините на всички скорошни олимпийски игри - без значение дали в Атина, Лондон, Пекин или Ванкувър, полагаха изключителни усилия за максимална безопасност на олимпийското градче. Сочи е красив курортен град по Черноморието, но близостта му до разкъсваната от войни територия на Чечня, която е врящ казан от насилие от десетилетие внесе атмосфера на тревожност.
Терористичните заплахи към игрите бяха масово отразявани, а скорошният самоубийствен атентат във Волгоград (на около 1000 км североизточно от Сочи) притесниха мнозина, възнамеряващи да присъстват на олимпиадата.
Според медиите около 40 милиарда евро са били пръснати от правителството на Путин за разкрасяване и повишаване на сигурността на Сочи и обитателите му, като особено внимание е отделено на "пръстена от стомана", който руските власти са разположили около олимпийската зона - и десетките хиляди полицаи, докарани да патрулират региона.
Но с пристигането на първите западни журналисти в Сочи, те установиха, че разкрасяването ндалеч не е завършило, и бяха посрещнати от недовършени хотели, кални улици без паваж, неработещи телевизори, липсваща питейна вода и бездомни кучета.
И техните публични коментари (включително и тези в социалните медии) вече изглежда са обидили домакините: когато един от репортерите на BBC туитна снимка на тоалетна в олимпийския център за биатлонисти, снабдена с две тоалетни една до друга, без прегради, организаторите бързо премахнаха и двете тоалетни и превърнаха тоалетната в "килер" с неясно предназначение.
Ако подобно ниво на хаотични импровизации съществува в Сочи, колко надежден и непреодолим е този "пръстен от стомана" около града?
Естествено, това е изключително нелюбезен въпрос, ще ни извинявате, драги домакини. Руският президент Владимир Путин обяви, че държи олимпийските игри да минат гладко и без проблеми - и е положил огромни усилия да гарантира сигурността им; въпросът е обаче, ако се пропука този "пръстен от стомана", може ли да се очаква от домакините да разкрият тази информация?
Дали гостите, само заради желанието си да не оскърбят домакините, ще избягват да задават потенциално "рискови" въпроси? Дали четвърт век след падането на Берлинската стена, сред признаци за ново смръзване на стопилата се Студена война, отново е табу да бъдат излагани руснаците, като се задават въпроси, които "има отчаяна нужда да бъдат зададени?"
В ерата на Брежнев, съветската свръхчувствителност към каквито и да е обиди затрудняваше крайно много чуждестранните журналисти в СССР да отразяват точно и навременно новините. Когато германският телевизионен репортер Фриц Плайтген се опитва да отрази страховития пожар в хотел "Русия" в Москва през 1977 г., той е спрян от полицията, като му е заявено, че "не желаем чужденците да се смеят на нашето нещастие."
Формалната "либерализация" и "гласност" в Русия съществува на гърба на тежка автоцензура сред журналистите
След като Михаил Горбачов донесе либерализация и откритост - "гласност" в Кремъл, която впоследствие бе запазена и от Борис Елцин, за известно време Русия търпеше и дори донякъде насърчаваше разследващата журналистика, и дори позволяваше "самокритика", но в буквалния, не-идеологически смисъл.
Сегашна Русия наистина позволява много издания и позиции, които биха били абсолютно немислими в ерата на Хрушчов, Брежнев, Андропов и Черненко. Но както показа случаят с Pussy Riot, има определени граници на свободата на словото - и тези граници остават крайно неясни.
Достатъчно е да кажем, че опасенията от рисковете да бъдат обидени руснаците водят до смразяващ ефект за пребиваващите в момента в Русия журналисти.
И със започването на Олимпийските игри в Сочи, си заслужава да обмислим мащабите на този ефект, докато чуждестранните журналисти се сблъскват с всякакви препятствия да информират себе си и аудиторията си за реалното състояние на нещата в Русия.
Дали те ще се чувстват свободни и ще си позволят да отразяват обективно това, което виждат? Или ще надделее тревожният порив към любезност, плюс опасенията от непредвидени последици, и те ще бъдат много по-въздържани?
По всичко изглежда, че балансирането между журналистическия такт и потребностите на аудиторията да научи истината ще е сред най-трудните неофициални дисциплини в тази олимпиада.
И какъв е изводът? Руснаците са обидчиви. Ами обидчиви са, но имат огромна територия и политическо влияние, богати са и все още са ядрена суперсила. Нормална е такава държава да иска думата й да се чува по света. Впрочем, всяка държава, която има претенции да е световна или регионална суперсила иска същото и се опитва да се налага по един или друг начин. Дали ще е чрез демонстриране на пищност, дали ще е с потропване на оръжия или ще е чрез "защита на демокрацията" - резултатът е един и същ. А именно, недвусмислено заявеното "не ни настъпвайте по мазолите, за да не ви показваме колко лоши можем да бъдем". Ако мислите, че само руснаците са лоши и ограничават правата на гражданите си, спомнете си за Сноудън и Асандж. А също и за виртуозното лицемерие на англичаните и французите. Всяка държава си гледа интереса, а разните "фоби" и "фили" са чисти глупаци.
Проблемът на руснаците е, че обръщат прекалено внимание на всеки решил да ака за тяхна сметка и така го правят известен. Ето например Пуси Райът - изакаха се в един храм насред Москва и ако тогава властите не им бяха обърнали внимание едва ли сега щяха да са гости в комедийни програми в САЩ. И журналистите се научиха, че като напишат нещо против Путин и Русия, ще им бъде обърнато ненужно внимание и ще станат известни
Ето го - първият "фоб" се обади. И естествено не вижда по-далеч от зурлата си. Само че ние акъл от дезертьори не щем. Тяхното решение на проблемите с багажчето и терминалите е ясно. За малките топчици това е най-лесно. Тъкмо ще могат да минават за Ентелектуалци у родното си село оти са се изнизали по гурбет като пръдня из гащи.
Абе, нежни души са руснаците, няма що...широки славянски души... Само дето искат да са империя, ми к'во, още от времето на батюшка цар, после и при Сталин, при Брежнев, а и сега при Путин - все това им е на сърцето. А иначе са демократи, само дето от тяхната демокрация и миротворство света не може да се излекува во веки-веков. Но пък са нежни, раними душички....сладурчетата те.Само че, където е стъпил руски (съветски) ботуш трева не расте и дете в майка проплаква.Иначе мноооого се обиждат, горкичките те, братушки наши!
Нито една страна не обича нравоученията, особено в случаите, когато критиката често е непропорционална и основана на недостоверна информация. Руснаците не са в тозiи смисъл изключение, и станалата привична антируска риторика по повод поредица от въпроси – от правата на гейовете до Сирия Pussy Riot – създава усещане за национално преследване. No country likes being lectured to, especially when that criticism is so often seen as disproportionate and ill-informed. Russians are no exception, and the all too common anti-Russia rhetoric coming from the west over issues from gay rights to Syria and Pussy Riot has fostered a sense of national persecution. years. http://www.theguardian.com/commentisfree/2014/feb/05/russia-anti-gay-law-criticism-playing-into-putin-hands
Преди време уебкафето се бяха излъгали да публикуват написаното от един руски блогър. Накратко: разказваше как британския премиер дошъл на посещение в Русия, критикувал политиката на властите за незачитането на човешките права, срещнал се опозиционни лидери и пак говорил за демокрацията в Русия... Веднага след Москва отишъл на посещение в Пекин. И там - нито дума за човешките права и демокрацията. Изводът на блогъра: Не се притеснявам за демокрацията и човешките права в Русия, докато всички говорят за тях. Виж, ако спрат да говорят тогава вече е проблем.
Ето още един преведен от мене показателен фрагмент от статията в "The Guardian: ………….докладът на организацията Stonewall за 2013 г., в който се говори за това, че във Великобритания през последните три години всяка шеста лесбийка и всеки шести гей или бисексуален е бил жертва на хомофобско нападение или инцидент. „Гейовете са обект на лошо отношение във всички сфери на живота – с тях се отнасят лошо непознати, съседи и даже членове на семейството. – Много от тези хора, които са се обръщали за помощ към представители на правоохранителната система, се оказват разочаровани.......доколкото реакция на това не е последствала. Нека всеки според съвестта си да си направи извод има ли място в случая евангелският израз: Вижда сламката в окото на ближния си, но не вижда гредата в своето!"
Ето още един фрагмент от същата статия, която за непредубедения човек показва, колко несериозно е да се използва „антигейския закон" в Русия, като повод за бойкот на Олимпиадата в Сочи” .................лесно е да се пропуснат от поглед някой прости факти. Хомосексуализмът в Русия – за разлика от повече от 40 страни от Британската общност и 70 страни по света – не нещо незаконно. До днешен ден, повече от шест месеца след встъпването на закона в сила, по малко от половин дузина човека са наказани с глоби за „пропагандиране на хомосексуализъм”. http://www.theguardian.com/commentisfree/2014/feb/05/russia-anti-gay-law-criticism-playing-into-putin-hands
И още един последен цитат от статията "Russia's anti-gay law is wrong – but so is some of the criticism from the west" в "The Guardian" - Великобритания „.........припомняйки, че в законодателството на повече от десет американски щати съществува наказание за педерастия.”
Какви ги дрънкаш, бе Прасчо. Няма такова нещо –"Руски закон за гейовете". Има закон масочен към защита на децата от фактори, негативно влияещи върху физическото, интелектуалното, психическото, духовното и нравственото развитие на децата. Ако не си кон с капаци и наистина се интересуваш от този въпрос прочети статията The U.S. hypocrisy over Russia’s anti-gay laws (Руския анти-гей закон и лицемерието на САЩ) в "The Washington Post" и ще се убедиш, че хомосексуализмът не е забранен в Русия, и не е углавно престъпление, Смисълът на този закон е „Гейове, оставете децата на мира!” В този смисъл са и подзаконови актове за децата в Юта, Тексас, Алабама и други щати на САЩ, както е посочено в статията на "The Washington Post". http://www.washingtonpost.com/opinions/us-hypocrisy-over-russias-anti-gay-laws/2014/01/31/3df0baf0-8548-11e3-9dd4-e7278db80d86_story.html
Така че, Прасчо, не се притеснявай, няма закон в Русия, според който хомосексуализмът да бъде обявен за углавно престъпление и според който Путин след Олимпиадата в Сочи да вкара гейовете в затвора.
Работата не е в анти-гей законодателството. Нито в това дали днешната руска политика – и въътрешна, и външна – и лично Путин като държавен глава имат трески за дялане. Имат, и то много. Дори не става дума за факта, че имиджът на Русия като цяло не е особено позитивен по света. Нормално е: не може да има бивша империя (особено пък такава с явно неугаснали имперски амбиции), която да се радва на глобална симпатия и уважение като например богатата, но кротка и красива Швейцария. Просто когато някой е прекалено обидчив, това най-често е признак, че претенциите му надхвърлят реалната му стойност. А завишеното самочувствие неминуемо предизвиква желанието на околните да смъкнат навирения нос. И кръгът се затваря. Между другото, средностатистическият руснак не е толкова обидчив като властта си. Той си знае и плюсовете, и минусите, харесва си се и не му пука особено за мнението на иностранците. Дори ако започне да спори с теб по темата за руското величие, го прави по-скоро заради спорта, а не защото ти се е обидил или иска злостно да ти набива канчето. И затова е готин. И достоен за уважение. Проблемът не е в Русия, а в Кремъл. Същинските проблеми на Русия винаги са били там.
Прасчо, ти явно, както е прието при коментарите тук, не четеш, какво съм написал като аргументи за моята теза – ти продължаваш оттам, докъдето си стигнал в предния си пост. Ако си направиш труда да прочетеш статиите и в The Guardian и в The Washington Post, ще се убедиш, че законът, който има отношение към гейската пропаганда не криминализира, както е в 40 страни от Британската общност и в 70 страни по-света хомосексуалното поведение. Този закон, който има за предмет, както и подобен закон в САЩ, защитата на непълнолетните , предвижда административни наказания – глоби за пропагандиране сред непълнолетните хомосексуално повесение. Прочети поне фрагмента от статията в The Guardian, който съм копирал по долу, ако и това не те убеди, че няма закон в Русия, който да предвижда затвор за хомосексуално поведение, ти, както е казано, „едно си знаеш, едно си баеш”: Amid the furore, it's easy to overlook some simple facts. Homosexuality in Russia – unlike more than 40 countries in the Commonwealth and 70 worldwide – is not illegal. To date, over six months since the law came into force, fewer than a dozen people have been fined for "gay propaganda". Not a single person has been jailed. Russian police do not have powers to detain people they suspect of simply being gay or lesbian, as a New York Times leader erroneously stated last year. If this were so, then how do we explain the fact that gay clubs are able to advertise and operate in Moscow and other big cities?