Във всяка правова, демократична държава с действаща пазарна икономика това биха били абсурдни новини. Да не говорим, че част от тях биха заинтересували прокуратурата. Например - защо боклучен бос благодари на премиера, че е разширил бизнеса си в София, при наличие на обществени поръчки и презумпция за състезание. Немислимо е премиерът да търси и намира спонсори на частни футболни отбори, а после да се среща с тях по повод държавни регулации на бизнес за милиони.
Безумно е държавата да плаши с данъчни проверки частник, който не желае да прехвърли предприятието си на друг бизнесмен, а премиерът между другото да поиска от банките да работят и в събота. Но най-абсурдното е, че всичко това прави хората щастливи и вдъхновява медийните фанфари.
Акушираният от държавата частен бизнес в България по дефиниция трудно може да се побере в представите за свободен, конкурентен пазар. За 20 години преход държавата положи огромни усилия да направи частната инициатива невъзможна без грозното й покровителство.
Удивителна в случая е лекотата, с която границата между държавно и частно се размива в почти нехайните жестове на премиера и неговите познати (защото премиерът приятели няма). Удивително е и желанието на обществото да бъде спасявано. Отново и отново.
Любимото превъплъщение на премиера в ролята на човек, който решава проблемите, отдавна не е новина. Не е и нещо, за което следва да бъде укоряван. Той това може, това прави. Но претръпването на обществото, което би трябвало да е коректив и да сваля на земята опиянени от властта политици, към подобно поведение е опасно. Защото докато ролята на спасител в един или друг конкретен случай, свързан с неуредици в институциите, е просто популизъм, прикриващ лошо управление, директната намеса като брокер в икономиката ще има негативни дългосрочни последици.
Последните два случая с ГОРУБСО-Мадан и Оловно-цинковия комбинат в Кърджали са показателни и за опасностите, които крие тази подмяна, и за причините, които я правят възможна. На първо място сред тях е митът за силната държава.
В случая с ГОРУБСО-Мадан той бе разигран на няколко фронта, светкавично и успешно, защото си имаше и хубаво знаме - мъката на работника. На фона на кадрите на гладни хора, които спират децата си от училище, всякакви въпроси за действията на институциите останаха на втори план.
Никой не попита нормално ли е инспекцията по труда внезапно да установява системни, съществували от години нарушения на условията на труд; нормално ли е финансовият министър да поставя ултиматуми на частна фирма за плащане на заплати и да плаши (забележете) собственика с пълна данъчна ревизия на всичките му предприятия; нормално ли е държавата да оказва натиск за сключване на сделка между частни субекти, възползвайки се от наличие на концесионен договор. На фона на тази разбързала се, силна и заплашваща държава личното участие в преговорите по сделката на премиера Бойко Борисов изглежда напълно нормално, даже задължително.
Нехайството към законите, които институциите следва да спазват, е друга отличителна черта на тези спасителни операции. Икономическото министерство задейства бързата процедура по прекратяване на концесионен договор, до което в крайна сметка не се стигна и което със сигурност би породило правни проблеми при евентуално дело в съда.
Премиерът обобщи отношението си към тези въпроси с краткото "Юристите да си оправят бакиите". Юристите ще трябва да си оправят бакиите и около обещаната еднократна помощ от 325 лв. за работниците от Оловно-цинковия комбинат в Кърджали. На теория всички ние имаме право на еднократна помощ от 325 лв. за задоволяване на внезапно възникнали здравни, образователни, комунално-битови и други жизненоважни потребности. Познайте кой трябва да се намеси, за да ни ги дадат?
Зад цялата тази грижа на държавата потъна частният интерес по сделката.
Така и никой не разбра какво спечели Николай Вълканов, новият собственик на ГОРУБСО-Мадан, от посредничеството на държавата. Колкото и да ни е мило за работника, никой не купува предприятия от алтруизъм, а да продаваш под огромен натиск не е особено изгодно. Да не говорим, че се оказа, че продавачът и купувачът три години са преговаряли за същото това предприятие и все не можели да стигнат до взаимно изгоден консенсус. Но намесата на Борисов изведнъж, като с магическа пръчка заличи всички различия?!
Отговорът на въпроса каква е изгодата на спасителя Николай Вълканов е ключов и от друга гледна точка - бизнесменът има други проблемни инвестиции, пречките пред които могат лесно да отпаднат с височайша намеса, чрез поредното огъване на закона.
За липсата на внимание към този ключов момент допринесе и сатанизирането на бившия собственик Валентин Захариев. Той наистина би трябвало да е по-черен от дявола, като се разгледа миналото му на неособено грижовен собственик на "Кремиковци" и други подобни предприятия. Но в този аспект и миналото на появилия се на сцената Николай Вълканов, експрезидент на "Мултигруп", подизпълнител на "Цанков камък", дарител на ДПС и източник на гигантския хонорар на Доган, не е безпроблемно. Всъщност, ако се върнем назад в годините, лесно ще се забележи, че Захариев и Вълканов прилагат една и съща формула на успеха - бизнесът им просперира, когато са авери с държавата, и запада, когато изпаднат от листата на фаворитите на управляващите. Затова са и логичен избор на всеки управляващ, въобразил си, че е самодържец.
Но най-сериозната опасност при подобни игри не е цената, която се плаща от парите на данъкоплатците, а доброволният отказ на обществото да бъде свободно. Защото как може да е свободно едно общество, което всеки път чака и се моли на премиера си да го спасява?
