Какво знаем за камикадзетата или просто хората-бомби в условията на глобален свят? Едно е сигурно - докато не разберем феномена, не можем да реагираме ефективно на подобна терористична практика.
Основната разлика с камикадзетата от миналия век е, че днешните убийци-самоубийци са анонимни, имената им нищо не значат, няма интерес към тях.
В някакъв смисъл те са културно безименни.
Това, без съмнение, представлява една нова степен на слятост между човек и оръжие в полза на оръжието.
Защо обаче толкова много мюсюлмани се чувстват застрашени, унизени и уязвени от западните демокрации и защо в резултат - тероризмът разполага с неизчерпаем резерв от хора?
Каква е почвата на този източник?
Войната с тероризма е особен тип война, без начало и без край. Всъщност повечето съвременни войни се водят така - терористично - чужда територия с местни групи (Русия в Украйна, Турция в Сирия и т н.)
Ислямска държава е сред основните временни ядра на излъчване на терористични атаки. Временни, защото днес съществува, поема "отговорност" за смъртта, която сее, а утре възниква друго ядро, каквото преди това беше Ал Кайда, Хамаз, Хизбула, Ал Шабаб и т н.
Колкото и да опитват да персонифицират отговорността на противника, тя се изплъзва не само поради това, че властта не се държи персонифицирано, но и защото ядра на терористични атаки могат да възникнат навсякъде и във всеки един момент.
Това е в самото естество на организацията: лицата са трудно уловими и идентифицируеми и поради слабата запознатост на самите участници помежду им.
Наричат този тип организираност от нов тип "морска звезда" и я противпоставят на организациите от типа "октопод" (каквито например са типичните мафиотски структури).
При обезглавяване на октопода, цялата организация се срива или неутрализира. Докато при отрязване на крайник на морска звезда, той регенерира, израства отново и цялата система се възстановява.
Добре е да се знае, че структура "морска звезда" имат и някои съвременни бизнес модели в IT сферата най-вече, но и Анонимните, както и някои движения като "Occupy" и др.
Децентрализираната структура се самоуправлява и принципът й на функциониране е инициативността на всеки един участник. В някакъв смисъл, би могло да се каже, че се работи на принципа на доброволното самонаемане, като, разбира се, при успех, трудът се заплаща.
Основна роля в този тип структури играе средата - работят равни между равни и никой не е по-главен, или по-важен от другия.
Дадох този пример от теоретични разработки в областта на индустриалната психология и съвременния корпоративен свят, за да направя паралел между структурата "морска зезда" и съвременния тероризъм.
Независимо, че едно или други лице "емблематизират" тероризма в различни моменти, все пак не може да се каже, че той има генерален директор, или генерален секретар, както е в ООН например.
Погледнато откъм позитивната страна и силно опростено, идеята за цялото като организъм, който съществува, доколкото всяка клетка е свързана и предава информация на всички останали клетки, е дефиниция за живота. Това е живото цяло - в него всяко изолирано образувание, през което вече не преминава информацията от останалите, се изражда и извращава. Това е и болестта.
Повечето от организциите са от смесен тип с преобладаваща типология по-скоро от единия или от другия теоретичен модел.
Но съвременният свят недвусмислено изразява тенденцията да функционира все повече като "морска звезда".
В подобна среда човешката психика търси опорни точки. Традиционните - национална и/или етническа принадлежност, дъжавност, здравна и образователна осигуреност, семейна стабилност, традиции - всички те са в криза, или в нещо като преходно, бележещо изменение състояние.
Хората губят почва под краката си и се чувстват все по-анонимни, атомизирани, несигурни, затъващи в движещи се пясъци.
Друга характеристика на съвременния свят е непривързаността към определен национален, културен, семеен модел. Общата нагласа на очужденост от всичко, на липса на доверие във всичко и във всички е характерна за суицидността изобщо, за желанието или за нагона да умреш.
И пак ще повторя, че всички тези характеристики са по-силно или по-слабо изразени според местата и моментите.
Което не пречи да осъзнаваме, че традиционните ни опори вече не са такива.
Носталгията по категоричност, отчетливост и яснота се стреми да намери някаква компенсация.
Депримираността и усъмняването, липсата на доверие и уважение в институциите, масовите страхове са постоянни спътници в съвремнния ни живот.
Неминуемо е част от хората - най-уязвимите - да преживяват тези тенденции по-остро и болезнено, да се чувстват захвърлени, отхвърлени, десоциализирани. А когато към психологическата обремененост се прибави и война, в която домовете и възможноста за доходи и работа се взривяват, перспективите се свеждат да нула.
Това са рисковите социални групи като тези в общества, в които се водят граждански или етнически войни, етнически малцинства, социално слаби, неинтегрирани в образователните системи младежи, изпаднали от системите на здравеопазване, грижи, финансови услуги, самотни родители и деца без родителски грижи.
Това са предимно, но не ексклузивно, второ, трето или четвърто поколение имигранти в бившите колониални държави, предимно в Европа.
Но могат да бъдат, каквито примери има вече, и етнически европейци, изхвърлени от системата. Нека не забравяме и че понятието мигрант днес се разширява - такива са много млади хора по целия свят, част от които избират да живеят не вкоренено, а мобилно.
А там, където подобен тип среда отсъства, директно се извършва промиване на мозъци на малки деца сред собственото население, доведено до тежка социална и политическа зависимост чрез методите на автократични и диктаторски режими.
Това са двата източника, които захранват контингента на хората-бомби. Психологическият и социален тормоз довежда хората до непоносимост и до загуба на идентичност.
Стремежът да се разреши това по същество болестно състояние (близко до състоянието на самозапалващите се в знак на върховно обвинение срещу обществото) и при наличие на подходяща пропаганда, прави така, че на доброволното решение за убийствена-самоубийствена мисия да се гледа като на спасение.
Все едно дали за себе си или за другите.
Под "спасение" се разбира набавяне на смисъл в живота, извеждане от блуждаещо съществуване, за което пропагандата се е погрижила да посочи виновник. А именно - обществото, което не е съумяло да се погрижи за своите членове.
Така че хората-бомби са последно "спасение" така да се каже, последно оръжие на едно безсилие.
Отчаяното оръжие на отчаяните.
