Няма място за съмнение - можем да се поздравим с победа.
Пред светещия поглед на Цар Самуил възтържествува истината, вдъхновена от сблъсъка на всички онези рицари без броня, скупчени около виртуалния фронт (в който редовно се издават присъди без съд и без право на обжалване).
Както е казал Станислав Стратиев: едните победиха в градовете с над петстотин хиляди население, другите - в тези под петстотин. Едните - в умовете, другите - в сърцата.
Победиха и двете страни - и СКАТ-патриотите, и гневните млади хора. Всички онези "соросоидни задници" и "талибанчетата с чукчетата", вплетени в батална фигурална композиция с "шпицкомандите" на "бутафорната мафия" и нейния обоз от "медии-бухалки, винаги настроени на честотите на властта"...
Няма спор, победи кичарията.
Победиха фабрикантите на пропагандни илюзии, самозваните дялани камъни на тоталитарната уж-наука, винаги готови да наплюнчат моливите и да пренапишат историята, само и само да е по техен образ и подобие. Победи 4-метровата подигравка с естетиката на тънкострунната българска душевност.
Така е, но признайте, че победиха и противниците им - онези, които с хирургическа прецизност разобличиха подмяната на ценността с претенциозния бронзов спазъм на скулптора Хайтов.
Победиха онези, които громят монументалните фалшификати със същия гибелен гняв, с който разобличават подмяната на обществения дневен ред с партенки и не-новини.
Безсмислено е да се спори повече, всички победиха.
Сега трябва да се намери отнякъде губещ.
Той не е нито културолог, нито краевед, нито естествоизпитател, не ходи по обществени обсъждания или по дебати в Червената къща, понеже е зает, загубен и нерефлективен.
Често минава през "Раковска", но чак сега обръща внимание, че там имало шести паметник:
- до Опълченеца, който стърчи между служебния вход на Военния клуб и битпазара за съветски медали,
- до Иван Вазов, поседнал зад спирката на тролей номер 9,
- до ослепените воини на Самуил, сред които никнат непочистени бурени,
- до миниатюрния Свети Георги, побит на върха на неработещия фонтан на "Света София",
- до бронзовия лъв на Незнайния воин, търпеливо наблюдаващ незаконната автогара пред "Св. Александър Невски".
Губещият не знае, че идеята за злочестия паметник на Цар Самуил втасва от хиляда деветстотин и..., че пари са се давали, че точно по това време миналата година е одобрен от комисия в състав, че първо спонсорът Врабевски, пък после премиерът Близнашки, а накрая патриарх Неофит...
Не му е работа да знае. Не членува в първична партийна организация, не се отчита пред околийския народен съвет, не се интересува, че на някои хора животът им тече в минало заварено време, а на други - в светло бъдеще.
Опитва се да си състави мнение и точно тук му се случва случка. Попада на обществения дебат, придобил чертите на спор между глухонеми, в който аргументите са заменени от ръкомахане и агиткаджийска жлъч.
Търси фактология, но потъва под мътилка от храносмелени стереотипи, нетърпящи възражение.
Допирни точки между спорещите полюси не са позволени. Който не харесва Самуил, е национален предател, антибългарин, нихилист и западна подлога. Който не умира от възмущение при вида на статуята - е простофил с чугунена глава, селянин, и май е виждан с Пеевски.
Каквото и да мисли губещият - все е в губеща позиция. Най-добре е да не мисли. Идеално.
А щом този принцип дефинира така добре полето на монументалното изкуство, защо да не важи и за всичко останало в Родината: за лявото, за дясното, за младите, за пенсионерите, за Софийската филхармония, за Свищовската академия, за ремонтите по пътищата, за здравната реформа, за местните избори, за държавния дълг, за медиите, за международното положение и т.н.
Обединени около безспорния факт, че губещ винаги ще има, всички смело могат да се поздравят с победа.
Едните създадоха поточната линия за отливки на Голямата правда, а другите им свиха чертежите и започнаха собствено производство.
А поредният средно-скучен дебат се превърна във война на световете - само че не по Хърбърт, а по Орсън Уелс.
