" - Усили шибаната музика- изпищя той. - Сърцето ми се чувства като алигатор. Сила на звука. Чистота! Ниски! Трябва да има бас! - Той протегна голите си ръце към небето. - Какво става с нас? - Да не сме някакви проклети бабички?"*
В неделя вечерта гонзо бабичката бях аз. В карето между две панелки, високо ЕПК и триетажна кооперация, точно до пътеката за денонощния супер, върху обраслата с трева полянка, местни герои си спретнаха барбекю, софра, сбирка, маане и каквото друго там му се вика.
Разтегнаха столове, опънаха маса и тръснаха върху нея чинии салата, чаши мастика, пластмасовки бира и заформени шкембета. Само за мъже! Единствената женска добавка извиваше глас от радиото на паркираната до софрата голяма червена баракуда.
Какъв глас! Вие в горни октави, пикира в сластни въздишки, а басите ти смилат костите на ангелски прах. Не ти трябва дрога, пардон, друга - пускаш нашумяла двусрична поп-фолк дива и те набучва директно на стогодишен настръхнал кактус.
Този път "планетата" се вихреше на метри от добре обезшумената ми ПВЦ дограма и вятърът с изпрани рими и убийствени баси се блъскаше в стената, в прозорците, в процепите на цялата етажна собственост. И да, костите ми вибрираха в такт, от който ангелите ми предпочитаха ада. Не се стърпях и излязох.
Последва аматьорски скеч ала комиците: запазена, възпитана госпожа с вид на средношколска даскалица се изтъпанчва пред компанията. Сваля очила за четене, прокашля се деликатно и уважително моли да се намали музиката. За финален акорд и хармония, накрая рецитира: уважението към другите е вид самоуважение, зачитането свободата на другия е гаранция за собствената ни свобода, правото на избор е осъзнат избор на идентичност и бла бла ла ла ла...
Компанията гледа неразбиращо, слуша вяло, съгласява се - мммляс да, ама не. По същото време млад кулинар, гол до кръста, с нож и вилица в ръка обръща цвъртящи кюфтаци върху горещата скара и с досада съобщава: „Ако някой не му харесва, да се маха! А, и няма десет часа, дърто, разкарай се!"
Изтрещях! Единствено съжалявам, че не владея бойно изкуство. Но да съм толкова добра, че да се справям с поне шестима кибика. Защото освен техника и отработени удари, ми трябва устойчивост на емоциите, сила на духа и смелост в сърцето. Защо ли? Защото от всичките над 200 мои съграждани, които чуваха, виждаха и, които бяха затворили добре обезшумените си ПВЦ дограми, бяха си сложили тапите и слушалките и следяха съседските протести по телевизорите в апартаментите си, никой не направи нищо.
Нищо! Защо ли? Защото всеки, осмелил се да защити собствената си свобода, на мига може да се прости със собственото си здраве, имущество, не дай Боже, и живот. И още, защото виновните излизат от съда невинни, жертвите - с недоказана невинност, а всички заедно от години кихаме и кашляме, заразени от вируса на Стокхолмския синдром. Странно, лекарството под формата на демокрация при нас има само противопоказания, не и лечение.
След едноличния ми квартален протест се прибирам, залоствам врати и прозорци. Градският полумрак стене с вкус и мирис на прегоряла кайма, припяват му потни гласове и подвиквания в такт с прегракнали без-фамилни гърли. Нощта се спуска. Часът десет минава и преминава. На обаждането ми в районното посред нощ, дежурният по свят (дали е чел Тютчев, "Щурците" дали е слушал) с досада мрънка: добре де, ще пратим патрулка.
Тъй де, к'во толкова? Нищо! Освен мълчание, страх и омраза, полепнали като прилепи по външната изолация на добре опустошената ни душа.
*"Страх и омраза в Лас Вегас" от Хънтър С. Томпсън
