Няколко протеста с възходящ граждански ентусиазъм и своеобразен апогей, вливане на съмнителни елементи сред протестиращите, подмяна на първоначалната идея на протестите, разпиляване на исканията, затихване
Дотук се движим предимно в този кръговрат, щом решим да излезем на улицата. Властта се преструва, че не ни разбира и извлича лични ползи, докато ние забравяме за какво сме излезли първоначално. Резултатът е, че накрая се случва това, което искат те, а не ние.
Тези протести също вече смениха идеята си - от опълчване срещу едно конкретно назначение към искане за смяна на цялото правителство.
Февруарската вълна пък започна заради цените на тока, неусетно (дали спонтанно?) премина към оставка на правителството, впоследствие идеите се разпиляха и размиха.
Днес проявяваме ли някакво недоволство от цената на тока?
Не е приятно да го признаем, но досега успешно успяваха да ни подменят исканията. Комуникацията ни с властта се губи и има логика да обвиняваме предимно тях - те се правят, че не ни разбират, извъртат идеите ни, пращат агенти на протестите и се мъчат да ги яхнат с променлив успех.
Загубена кауза
Но трябва да потърсим вината и в себе си. Когато уловим енергийната вълна и сме в центъра на народния гняв, има риск много бързо да забравим точно защо сме отишли там. Ставаме много податливи на манипулации и лесно подемаме скандиранията на тези до нас, пък тях кой знае кой и с каква цел ги е докарал...
Фокусът просто се губи и докато се усетим, ставаме неволни поддръжници на неясна чужда кауза. Накрая на протестите пък се чувстваме употребени.
Още студентските изригвания срещу тройната коалиция през януари 2009 г. разочароваха много от участниците в тях, които осъзнаха, че макар и косвено са спомогнали ГЕРБ да спечели убедително изборите няколко месеца по-късно.
Тъжна истина е, че досега почти всеки път, когато излизахме на улицата, всъщност вършехме добра работа на тези, срещу които надигахме глас. И доста ефективно успявахме да заздравим статуквото, пък дори и след смяната на някои фигури в него.
Накрая оставахме с впечатлението, че от нас нищо не зависи и сме само пионки.
Как да избягаме от "Параграф 22"?
От последната вълна е видно, че ставаме все по-зрели и осъзнати протестиращи, но нека не забравяме естествените несъвършенства на тълпата като явление.
По начало тя е силна и ефективна, когато трябва да направи нещо деструктивно или възпиращо - да свали правителство, да не позволи назначение или законова поправка.
Нормално е да имаме такива цели, но не трябва да забравяме, че сме излезли и защото като общество се нуждаем от определени градивни промени, а не само от свалянето на конкретни властимащи.
Нужните подобрения в механизмите са много по-важни за нас от това коя партия управлява в момента и кои нейни креатури заемат високите постове. Както вече се убедихме, лицата може да ги сменяме през няколко месеца, но полза никаква.
Също не бива да забравяме кои са общите искания, които ни обединяват, и да не ги заменяме волно или неволно с някакви наши лични желания. Най-сигурният начин да се разсъхне един протест е всеки да започне да протестира за нещо свое си.
Това са всеизвестни неща, но е смайващо колко лесно можеш да ги забравиш, докато си сред народа и се носиш по изпълнените с приповдигнато вълнение улици.
Да си изцапаме ръцете
Естествените слабости на тълпата налагат предприемането на други мерки. Само че все още не ни бива в по-трудната част - градивната, която идва след вълната и която осъществява промяната.
Израелският писател Етгар Керет дойде в България в разгара на февруарските протести. С натрупания опит като активен участник в протестите в Израел през 2011 г., той ни посъветва да си изцапаме ръцете в политиката, ако искаме нова реалност.
"Следващата стъпка, след като протестираш и заявиш какви са проблемите, е да предприемеш някакво действие, нещо конструктивно. Ние си мечтаем, че ако крещим достатъчно силно, министър-председателят и цялото правителство ще се променят и изведнъж ще станат честни хора, но не става така", каза най-четеният израелски писател от своето поколение.
"Единственият начин да повлияеш дългосрочно на системата е отвътре. За да създадеш желаната нова реалност, трябва да си изцапаш ръцете, да влезеш в политиката, да формираш нови неправителствени организации, да използваш колективната енергия, за да промениш страната си", добави той.
Но организациите, които дотук се формираха покрай българските протести, така и не успяват да направят убедителен преход от деструктивно към градивно поведение. Узряването на гражданското неподчинение става бавно.
А иначе масовото излизане навън си е най-приятната част от процеса. Атмосферата е романтична, енергична и опияняваща. Вдъхва мечти, надежди и любовни трепети към едно по-добро утре. Но нейният заряд е хаотичен и бързо гасне. Идва време за следващата крачка.
