Жената е негърът на света.
Джон Ленън
Жената с малка и скромна кола в България е негърът на Вселената. Аз съм негърът на Вселената, не се срамувам от това и ще ви разкажа няколко истински истории.
Лято е. Карам в центъра на София, в преките на Витошка, слушам музика и се наслаждавам на спокойния трафик. Правя десен завой и плавно спирам, защото баба и дядо с бастуни пресичат улицата. Изчаквам ги.
Водачът на МПС-то зад мен започва да натиска клаксона продължително. Поглеждам в огледалото - бял джип с красиво русо момиче, вързано на опашка. Не реагирам. Въпреки че колата е по-висока от моята и няма как да не е видяла пресичащите пенсионери си казвам, че може пък и да не ги е видяла, примерно 'щото шофира с разширени от посещение при очен лекар зеници. Това е забранено, но не е невъзможно и затова продължавам спокойно напред. В правия участък отново спирам, защото майка с количка се бори да пресече между колите и дупките почти като Лео с мечката.
Русата принцеса в бялата корейска каляска зад мен отново свири с клаксона. Поглеждам в огледалото - красивата й глава е заприличала на angry bird, а от движението на напомпаните устенца отчетливо се разбира, че крещи нещо за майка ми. През това време майката с количката пред мен се опитва неистово да я прокара между два паркирани автомобила, бебето започва да плаче, а енгри бърда за сериозни господа продължава да натиска. Дръпнах ръчната, махнах колана и слязох.
Помогнах на жената да се добере до заветния тротоар, след което почуках културно на прозорчето на нервната принцеса. Тя не отвори. Попитах я за адрес ли бърза или за епилация на триъгълника. Тя не отговори. След нея вече имаше други коли, затова реших да действам смело и с мазния си, плътен, червен гланц за устни й оставих целувка на прозореца. След, което продължих по пътя си.
Есен е. Отново карам в центъра, ще правя десен завой по "Солунска", но не мога да го осъществя, защото лъскава немска лимузина с еднакви цифри в номера е спряла по диагонал на завоя, глава с много коса се е подала от предния прозорец и си говори с едър мъж в черно на средна възраст. Няма аварийки. Реших да изчакам минута, може би е нещо много важно, което не е за телефон, може да е дългоочаквана случайна среща, може да е познала баща си, който не е виждала от години. Емпатията в комбинация с развинтено въображение ме прави особено търпелива в такива случаи. Минутата мина, мъжът ме погледна, зад мен имаше вече няколко автомобила. Започнаха да свирят.
Жената от голямата кола невъзмутимо продължи да си говори с господина, запали и цигара, видях, защото той й даде огънче. Мина още една минута. Понеже бързах, реших да заобиколя лимузината, размерът на автомобила ми го позволяваше и леко дадох газ. Приказливият чичо обаче изведнъж се превърна в свиреп пазач и застана пред колата ми, удари по капака с юмрук и извика „Къде си мислиш, че отиваш ма!?" Спрях. Той даде знак на жената и тя продължи по "Солунска". След нея продължихме и останалите...смотаняци...
Зима е. Карам по пътя между Зоологическата и бул. "Черни връх". Има задръстване, колите са в стройна колона. Малко преди светофара на мола не помръдваме. Вдясно от мен има двупосочна към онзи момент пряка. Колите пред мен не са оставили място, така че шофьорите да могат да излязат от пряката или тези от насрещното да влязат в нея. Няма и желаещи.
Предницата на моята кола е точно там, където улицата и пряката сключват прав ъгъл. До мен, позициониран в насрещното, застава млад мъж в малка черна кола. Поглеждам го. Той сваля десния прозорец и започва да крещи „Курвоо, как да завия, ма!? Проста ли си ма, овцо тъпа!?" Виждам, че шофьорът пред мен е мъж и разбирам защо не пита него екзистенциалния си въпрос. Свалям и аз прозореца и спокойно му казвам, че не съм виновна, че няма как да мине. Много искам да го попитам дали след като се е оженил, е разбрал, че има курви, но не го правя. Той изсумтява нещо неразбираемо.
Вдигнах прозореца, беше светнало зелено и потеглих. След секунда камък удари стъклото ми, без да го счупи, а агресивният дебил продължи в насрещното и се удари челно в черно ауди. Продължих напред.
Есен е. Прибирам се от прекрасен обяд с добри приятели. Карам по същата улица, по-скоро по същите дупки, които някога са си имали улица. Пред мен се движи сива кола. Кара много бавно, предполагам заради дупките. Когато участъкът тип лунен пейзаж остана зад нас, колата продължи да се движи с под 20 км/ч. И така 200 метра.
В насрещното нямаше никой, дадох ляв мигач и предприех изпреварване. Още щом сигнализирах за предстоящото си действие, колата пред мен ускори. Когато я изпреварвах, шофьорът в нея вече караше толкова бързо, че изпреварването стана почти невъзможно. В насрещното вече се движеше друга кола и като по чудо успях да изпреваря злобното психо и да се прибера в правилното платно. В огледалото за задно виждане къдрав дългокос вампир крещеше като обезумял, показваше средни пръсти с две ръце и изобщо правеше всичко, което е обратното на нормалността.
Исках рязко да спра, да се ударим, да не ми пука, да сляза и да го размажа с чадъра си на розови сърца. Не го направих, поех си дълбоко въздух и продължих напред.
Наскоро по време на детски рожден ден 7 от 7 майки споделиха, че са били жертви на агресия на пътя. На едната дори са й опирали пистолет в главата, заради невъзможност две коли да се разминат. Слава Богу всички са живи и здрави.
Колкото и да ни е трудно и колкото и да е несправедливо на агресията не трябва да се отговаря с агресия. Тя е чудовище, което се храни и става по-силно от образа си в огледалото. Каквото и да ви се случва на пътя, запазете спокойствие, пребройте до 10 и бъдете хладнокръвни. Защото с едно псуване на майка, обида или среден пръст нито можете да направите пишките на агресивните простаци по-големи и по-твърди, нито можете да накарате изтрещелите и нахални до безобразие жени да бъдат обичани.
Можем само да се помолим за тях.
