Общественият океан се вълнува от нова птица на хоризонта.
Първата дама на България отказва да изиграе предопределената и роля.
Отказва да е първа или отказва да е дама? - се питат рибите.
Отказва да плува след кораба, от който и подхвърлят храна - отговаря вятърът и брули с медийна жестокост крилете и.
Юлияна Плевнелиева - ЮПи приказка за модерна градска самодива или скелет в гардеробите на властта?
Да откажеш да носиш маската на обществените привидности е лош вкус или вкус към свободата?
Да заключиш личния си живот в кутия е белег за екологична култура или просто завеса пред някоя особеност в личния или семейния живот?
Лоялност към семейството или семеен провал?
Да подмениш ролята си на трепетлика по централната парадна алея със знак на едно недоволство е личен избор или тенденция в семейното озеленяване?
Обществото обича мистериите. Те хранят иначе ленивото му въображение и подсказват обширни приказни версии на почти обикновени жития. В тези загадъчни пространства хората вписват собствените си нереализирани поведения като текст в балончетата от комиксите. Загадките, особено тези около семейните чекмеджета на известните хора са изключително благодатни за пространен фолклор и битова митология.
Приказна героиня се оказа и съпругата на Президента. Изскочи на първа линия от сумрака на социалните мрежи, хвърли нещо през девет планини в десета и то цопна в средата на обществения гьол. Разплисква дълбоко заспали води и някак радостно разлая хорското недоволство - недоволство от Него, от Нея, от градския транспорт, от Ленчето на горния етаж, от здравната система, от света, от всичко.
Революционно-романтична сюита за колоратурен сопран, оркестър и клавиатура.
Обществото, позадрямало в сянката на своя всемогъщ Баща, същия този, когото само бе избрало и който с твърда ръка бе издълбал масивния си йерархичен барелеф в меките му пясъчни скали, изведнъж се събуди. Беше доловило лъч истина в една почти анонимна усмивка, размахала закачливо пръст срещу гравитацията на големите фигури в политическия пейзаж. Едно харизматично присъствие бе засенчено от друго не по-малко харизматично отсъствие.
Патернализмът съвсем закономерно роди своя контрапункт.
Време беше.
По презумпция неговата опозиция винаги е женска роля, дори да не е изпълнявана от жена. Нямаше как да бъде изиграна обаче от закръглена начална учителка с аромат на мекици и студено накъдрено мислене. Тя се полагаше имено на този загадъчен силует, изпълнен в стил магически реализъм - хем три деца, хем три фирми, лежерна визия, задължителна купчина магистратури, несметни богатства и достатъчно независим почерк, за да изрисува една стена в графити с неприлично съдържание.
ТЯ дръзна да изсъска нещо в НЕГОВОТО лице и то пред всички! Той и изпрати "много ПОЗДРАВИ" и стана ясно, че истинската двойка не е Юлияна и Росен, а Юлияна и Бойко. В този момент - в този ред.
Е, нищо ново, случва се във всяка кухня..... еманципация ..... - ще махне с ръка бай Генчо - портиерът на блока. Но викнато от терасите на Twitter и то с непозната досега чуваемост, ударя гонга на няколко нови важни съобщения пред целия квартал.
Ако семейството е миниатюрен модел на държавата, то не е странна привързаността на българина към едрите бащински фигури - галят го по косицата, а той покорно мърка в скута им. Патриархалното семейство, което все още се шири по нашите земи, ясно се оглежда в тази логика.
Ето на какъв фон новата Първа дама на България разряза тортата на българския семеен модел. Стана ясно, че в тази холографска вселена се случва нещо ново. Няколко "С"-та се долавят в свистенето наоколо и подсказват особеностите на новото градско семейство:
СВОБОДА на избора - Изчерпват се ограничаващите дефиниции на съпружеските роли. Хората могат да си изберат доста по-удобни обувки за дългия семеен път, без да носят бремето на традиционните очаквания към мъжа/жената в семейството.
САМОСТОЯТЕЛНОСТ - Личното пространство става абсолютно неприкосновено и с много ясно очертани граници. Лицата не се размиват в двойката. Балансът между индивидуализъм и съпричастност е доста спорен и е въпрос на вкус.
СИГУРНОСТ - "Моят дом е моята крепост" е новата-стара максима, напълно разбираема в неустойчив свят на светкавични промени, земетръсни събития и море от различности. Звучи традиционно, но е нов момент на фона на повсеместната семейна и институционална неустойчивост.
СИМЕТРИЯ - вертикалният патриархален модел отстъпва място на доста по-симетрични отношения. Задълженията преливат през границите "мъжко", "женско" и трупат активи и пасиви в двете графи доста по-балансирано.
СОБСТВЕНО ЛИЦЕ - Маските крият собствените ни лица и ни правят еднакви с останалите кукли. Е дошъл е моментът, в който можем да си позволим да бъдем малко повече себе си. По всичко личи, че не семейството, а традиционните роли в него са в реална криза. Не обществото, а привидностите събличат лъскавите си униформи.
Така градската култура превзема семейството - традиционната крепост на консерватизма и то с крехката, но решителна десница на един по-модерен, по-артистичен и независим образ. Дали тези промени вещаят и промяна в (извън)брачните връзки между институциите и хората в държавата?
Това е същественият въпрос, който плува с прозрачни перки около семейната лодка на първите ни хора.
Дали частната ни собственост върху собствените ни лица и достойнство ще бъде реституирана?
Дали самите институции ще успеят да открият добрия семеен баланс помежду си?
Дали една самоуверена жена в средата на прожекторите успя да постави всичките тези запетаи в разбирането за семейна солидарност, самобитност и стандарт ? Ще пропълзят ли тези тенденции нагоре по мраморните колони на властта?
Сигурно да, след като в качеството си на публична личност стана повод за много недоумение, ирония, симпатия, обвинения и.....размисли за привидностите в живота на малки и големи.
