В последните месеци САЩ и ЕС засилиха дипломатическия и икономически натиск над Русия в отговор на действията й в Крим и Източна Украйна. Въпреки че САЩ наложиха на основните руски компании сериозни санкции, ЕС оставаше доста по-колеблив. Едва след свалянето на Полет 17 на Malaysia Airlines на 17 юли, за което се счита, че са отговорни снабдяваните с оръжие от Русия сепаратисти, и руското засилено ангажиране със събитията в източна Украйна в следващите седмици, ЕС започна да допълва заплахите си с реални действия.
Резервираността на ЕС е разбираема; страните от съюза са сред водещите търговски партньори на Русия и разчитат в огромна степен на износа на енергоизточници от Русия. Този подход въпреки това предизвика негодуванието на американските политици, много от които вярват, че колебанието на Европа е показателно за цялостна несклонност сред трансатлантическите съюзници на САЩ да накажат международната агресия.
Хората с подобна нагласа обаче забравят нещо важно
Икономическата взаимозависимост между ЕС и Русия е пряк резултат от американската политика през 90-те години. По време на администрацията на Клинтън, САЩ активно се опитваше да интегрира Русия и бившите съветски републики в системата за либерална свободна търговия, която насърчаваше в Европа. Политиките тогава се базираха на дълбокото убеждение, че политическата и икономическата интеграция е най-добрият начин да се избегне потенциален конфликт в Европа.
Което създава парадокс. По-голямата взаимозависимост всъщност може да намалява вероятността за конфликт между нации или групи от нации. В крайна сметка тя увеличава цената на конфликта за всички тях. Но, както показва примерът с ЕС и Русия, логиката може да работи и на обратния принцип. Невероятно трудно е да наказваш икономически партньори за международна агресия. Рационалният страх от икономически ответен удар създава висока толерантност към нарушения на международното право.
Не че това означава, че САЩ трябва да обърнат гръб на либералната интеграция като основен инструмент във външната политика. По-скоро е време да признаем недостатъците на интеграцията и да изследваме начините да засилим положителните ефекти от нея.
Събрани заедно
След края на Студената война и разпадането на СССР, Америка активно насърчаваше взаимозависимостта и тесните икономически и политически връзки в Европа. Тя създаде и многобройни форуми - Работната група на Световната търговска организация за Русия, "Партньорство за мир" на НАТО, и Споразумението за партньорство и сътрудничество между ЕС и Русия са само малка част от тях - за да помага за интеграцията на Русия и бившите съветски републики в по-мащабната европейска политическа и икономическа рамка.
Надграждайки върху идеята на политолога Франсис Фукуяма за "края на историята" - че политическите, икономически и социални системи еволюират към някаква либерална крайна точка - и концепцията на администрацията на Джордж Буш-старши за "нов световен ред" - че предвождани от САЩ глобални либерални институции биха спомогнали за нова ера на сътрудничество след Студената война - администрацията на Клинтън насърчаваше по-силни икономически връзки между Запада и бившия Съветски съюз като взаимоизгодни.
"Краткосрочните трудности на включването на Централна и Източна европа в Западните икономически институции," заявява администрацията в Стратегията за национална сигурност от 1994, "ще са повече от възнаградени, ако те успеят и станат потребители на стоките и услугите на Америка и Западна Европа в бъдеще... Един от нашите приоритети съответно е да се намалят търговските бариери с бившите комунистически държави."
Опитите на американските политици да интегрират европейските държави и Русия не са били чисто икономически; те са били насочени и към политика и сигурност. Стремежът на Бил Клинтън към разширяване на НАТО целеше увеличаване на колективните интереси за сигурност така, че да отговарят на новоизградените икономически ангажименти. И оттогава НАТО се очакваше не само да води войни, но и да защитава общи либерални ценности.
Строуб Талбот, зам.-държавен секретар на САЩ при Клинтън, ясно демонстрира това, когато в речта си за разширяването на НАТО през 1997 обяви възможност Русия - страната, за отбрана от която е създадено НАТО - някой ден да бъде приета като пълноправен член, стига да отговаря на минимални политически изисквания за демократичност.
Интеграцията може и да беше основен приоритет за външната политика на САЩ - и Америка със сигурност беше сред най-упоритите й поддръжници - но е отговаряла и на интересите и целите на ЕС. Освен това, много бивши съветски републики бяха най-големите поддръжници на инициативата. Русия, естествено, беше предпазлива по отношение на обкръжаването й с членки на НАТО, но ползите на икономическата интеграция се оказаха твърде трудни за игнориране.
За по-богатите и за по-бедните
Поне в икономически смисъл, този подход даваше резултат - и донесе сериозни изгоди на ЕС и Русия. От разпадането на Съветския съюз, Русия е станала третият по големина търговски партньор на ЕС, а ЕС е най-големият търговски партньор на Русия в момента. Като цяло търговията между двете тях е на стойност около 300 милиарда евро годишно, и около 75% от преките чуждестранни инвестиции в Русия идват от ЕС.
През последните 20 години - в немалка степен заради насърчаването на икономическата и политическата интеграция - ЕС и Русия са станали почти сиамски близнаци в икономическите си отношения. Междувременно бившите съветски сателити и републики - като Чехия, Унгария, Полша и прибалтийските държави - влязоха в НАТО и ЕС, а Русия стана член на елитния глобален икономически форум Г-8.
Цялата тази интеграция обаче има една неочаквана последица: въпреки че първоначално политиката бе лансирана като начин да се гарантира, че Русия ще бъде включена в Западния икономически и политически ред - и поради това ще е по-малка заплаха за Запада - тя всъщност реално намали способността на Запада да възпира руската агресия срещу други държави.
Например притесненията на европейските страни за отношенията им с основни руски компании, като "Роснефт" и "Газпром", повлияха доста на неохотата на ЕС да наложи санкции на руския бизнес. Доколкото Русия притежава най-големите запаси от природен газ в света - и сериозни залежи от петрол, енергията винаги е била важен фактор за интеграцията - ЕС очакваше нов "стабилен" източник на енергия. Въпреки че наскоро ЕС се съгласи да наложи по-страги санкции, той ще продължава да бъде по-колеблив от САЩ да притиска един от най-големите си търговски партньори, дори когато този търговски партньор продължава да не зачита суверенитета на Украйна.
Нещо повече, тази динамика демонстрира по-мащабен проблем на либералната теория за интернационализма: въпреки че икономическата взаимозависимост може да възпира държавите да се атакуват една друга, тя ограничава и техните средства да притискат партньорите си да се съобразяват с международните стандарти за поведение.
Игра на хвърляне на вина
Въпреки че интеграцията ограничава начините политиците да притискат търговските си партньори, това не означава, че такава интеграция е нещо лошо. Ако ЕС и Русия нямаха икономически връзки, ЕС не би имал каквито и да е сериозни лостове - извън чисто военни действия - с които да застраши Москва. С други думи, политиците е добре да го имат предвид: въпреки че интеграцията постига много общи цели, тя може и да ги ограничава.
Така че вместо да обвинява европейците за тяхната "безпомощност", Америка трябва да приеме ролята, която собствената й глобална идеология и политика са изиграли за създаването на сегашната дилема. И Америка, и ЕС е време да си изградят стратегии за увеличаване на убедителността на заплахите си за налагане на санкции върху търговски партньори, които се ангажират с укорително поведение в глобален мащаб.
Добро начало би било ЕС и евентуално дори НАТО да преосмислят политиката си за единодушие в групата, за да се одобри колективно действие. Така би било възможно по-агресивно действие на тези организации при глобални заплахи, без да се изпада в реално или илюзорно патово положение.
От 70 години предвожданите от Америка глобални либерални институции, насърчаващи свободна търговия, взаимозависимост и международни закони, са спомогнали за създаването на по-мирен и демократичен свят. Този свят обаче далеч не е идеален - и ако либералните ценности и институции ще продължават да вървят напред, западните политици трябва да преодолеят техните недостатъци. Ако това не стане, алтернативни, антилибералните сили няма да се двоумят и ще опитват да се наложат в глобален мащаб.
