Няма и седмица след смъртта на Тодор, настъпила след банална саморазправа на пътя, а ние вече сме забравили за случая „Враца". Това е напълно разбираемо за демокрация, която страда от хроничен синдром на дефицит на вниманието.
Но има няколко по-дълготрайни въпроса, които преминават границите на тази единична човешка трагедия.
Например: Какво показва този случай за връзките между прокуратурата и хорското недоволство в България? Защо този случай получи толкова силен (макар и кратък) обществен отзвук?
Наистина ли промяната в прокурорското обвинение, в резултат на хорското недоволство означава, че логиката е абдикирала пред желанието на тълпата за мъст?
Или моментно възтържествувало гражданско осъзнаване е нанесло - макар еднократен - удар на корумпираната прокурорска система?
Проблемът е в това, че съдебната власт не е замислена като орган, който да представлява мнението на обществото във власта. Напротив, съдът би трябвало да коригира представителната и изпълнителната власт, които се явяват на избори и би трябвало да са загрижени за настроенията в суверена.
Ако съдебната власт се вслушва в общественото недоволство, тя не може пълноценно да отмерва ритъма на фактите с инструмента на логиката.
Така се стига до малък парадокс: протестиращите срещу правителството представляват гражданското общество, но протестиращите срещу прокуратурата са "емоционална тълпа", която опошлява демократичното разделение на властите, замислено от Монтескьо и доразвито от бащите на американската конституция.
Обществото би трябвало да си изгради мнение за аферата на Клинтън с Люински от доклада на независимия прокурор Кенет Стар, а не обратното. Следователно, не е демократично да недоволстваме след първоначалното обвинение на врачански прокурор, нали?
Още повече, че правителството и парламентът се занимават с казуси, които подлежат на дискусия, като например социалните помощи на пенсионерите, докато съдебната система по презумция работи с обективни факти, които принадлежат на природо-научния свят и не би трябвало да са предмет на обществени дебати (например, има ли голямата Поничка синина под окото или не?).
Но наистина ли е така? В конкретния случай, има фрапантно разминаване във фактологията.
Дори и последната експертиза да докаже, че Тодор е починал от микроинфаркт - ако не беше гражданското негодуване, самите факти никога нямаше да бъдат установени напълно.
А субективността във фактите е очевидна от разминаването на двете версии:
Версия 1: Самозабравил се тийнейджър натиска нетърпеливо клаксона, докато двама граждани преминават на пешеходната пътека пред него. После за да се направи на голям тарикат пред гаджето в колата, излиза да демонстрира бойните си умения с метален бокс. Нанася тежки удари на озадачените пешеходци, които само успяват да попитат „Какво става?", докато той ги бие. От напрягане болното сърце на Тодор не издържа, той си глътва езика или може би се задушава от храна и умира. Поничките се разтърчават да му донесат вода, но е твърде късно. Семейството на Тодор се появява по телевизията без траурни дрехи и разправя как взима помощи от донори за делото и погребението.
Версия 2: Поничките се разтакават на път, където няма пешеходна пътека и Тодор им свирва, за да може да премине. Те се ядосват, че някой си позволява да им прави забележка, започват да го псуват и чупят огледалото на колата му. Тодор излиза на улицата, защото има чест. Единият от двамата по-възрастни и по-едрогабаритни мъже го хваща отзад, докато другият го налага. Тодор почива от тези рани. Единият нападател избягва, но после се връща с адвокат. Предявено им е най-лекото обвинение. Майката на момчето, която е видяла как синът й се свлича на земята, не е разпитвана като свидетел. Обвиняемите казват в съда, че не съжаляват.
Даже и да нямаше съмнение, че обвинението проявява „творчество" спрямо фактите, трябва да престанем да се залъгваме, че прокуратурата е изолирана от общественото мнение.
Революциите в телекомуникациите направиха дори неизбираемите институции чувствителни спрямо техния публичен образ. Съображения за краткосрочен черен ПР често възпрепятсват въвеждането на конструктивни дългосрочни практики.
Но в България самият главен прокурор и политическият елит яхнаха вълната на медийната революция и де факто отвориха вратата на медиатизацията на прокуратурата.
Спомняте ли си зрелищното шоу, което Цацаров спретна във връзка с костинбродските бюлетини? Слайд-прожектори на веществените доказателства, журналисти по време на лайф конференцията отваряха пликовете с бюлетините. Съспенс. Драматичност.
Нормално е, след като прокурорът е отворил вратата на медиатизацията, за да създаде впечатлението, че се отчита на народа, то и народът да използва медиите, социалните мрежи и протестите да контролира прокуратурата. Тази улица е двупосочна.
Политиците също допринесоха за медиатизация на прокуратурата, като я превърнаха в ключов елемент в борбата за очерняне на репутация. Преди години добрият стар компромат би свършил чудесна работа за сплашване на политическия опонент, но днес това се смята за аматьорско и демоде.
Медийните нападки са се изтъркали дотолкова, че вече не е достатъчно „да хвърлиш кал по някого и да се надяваш, че тя ще залепне".
Обиграните политици си служат с медиите задължително в комбинация със прокуратурата. Ако искаш да спечелиш време да разтакаваш някого, докато скандалът утихне, или ако искаш да предадеш легитимност на своите нападки и да създадеш впечатлението, че си готов да ги защитиш с доказателства, задължително намесваш прокуратурата.
Разбира се, крайният резултат от обвиненията е без значение. Важното е, че прокуратурата отдавна е „изнесена" в публичното пространство от политическия елит.
Няма защо да се възмущаваме, че е имало публичен натиск върху прокуратурата в случая „Враца".
Вместо да се притесняваме, че страстите на раята са разбъркали ролите на институциите, тряба да отчетем, че обществото е заело позиция, защото случаят във Враца резонира с тяхните обида и тревога.
Сблъсъкът между Тодор и Поничките е емблематичен. Емблематичен е за това, че ние превръщаме всяко общуване - на улицата, в пощата, в кварталния магазин - в борба за надмощие и самодоказване на принципа „Умножи се по две, цената ми дай".
Тодор и Поничките са жертва на тази подмолна и негласна борба за взаимно унижение. И тримата са тълкували този сблъсък като пределния момент на отстояване на собствената си ценност.
Цялото им достойнство е било събрано в този спор.
На тях би трябвало да им е напълно безразлично за мнението на някакъв случаен минувач. Те би трябвало да игнорират досадника, за да се съсредоточат над по-важни дела, които определят тяхната същност - като например да развиеш успешен бизнес, да победиш в състезание, да зарадваш близките си.
Защо тогава такива дребни битови инциденти добиват такива заплашителни мащаби?
Навярно причината се корени в това, че представата ни за собствена важност надвишава многократно реалното ни място в живота. Ние се бунтуваме, защото виждаме, че богатството не винаги е израз на предприемачески дух и много работа.
Формалната страна на живота е опошлена и ние търсим да се наложим неформално в дребни битови разпри.
И ако бурната реакция на обществото издава систематичността на този проблем, то прокуратурата трябва да се намеси в защита на обществения интерес, а не да се опитваме да я изолираме от него.
Всъщност, толкова ли страшно беше народното недоволство, че да се опитваме да го игнорираме?
На какво се равняваше то - на пробуждането на един народ или на бунта на раята?
От една страна, недоволството беше интерпретирано като критичен момент, когато натрупаният ежедневен страх от саморазправа, примесен с обида, беззащитност и унижение преминаха в качествено пробуждането на човешкото достойнство и осъзнаването на копнежа за гражданска свобода.
От друга страна, недоволството беше изтълкувано като отприщване на страстите на озверял народ, жаден за мъст, подвластен на емоциите, който раздава присъди, преди да е разбрал фактите. Протестите, петицията за доживотен затвор на Поничките, подписана от повече от 29 000 души, се тълкуват като проява на бедно въображение, изтъкано от шаблоните на мутренските времена.
Независимо дали реакцията беше провокирана от осъзнатост или мъст, едно е сигурно: със своя интензитет и диалогичност, обществената ангажираност по случая за кратко съживи замиращото тяло на представителната демокрация.
Новите форми на демокрация, където партиите и класите са размити, се задвижват от точно такива форми на спорадична активизация на шумни малцинства (мнозинството е вече рядкост). Тази активизация има потенциала да коригира частично липсата на морален авторитет на представителната демокрация, чрез нови форми на съвещателната демокрация и демокрацията на участието.
Затова всички, които са се „жегнали" от случая във Враца, трябва да знаят, че не са опорочили прокурорската мисъл и разделението на властите.
Опорочават ги угодниците, които мълчат заради службиците си, малодушниците, които мълчат от страх, и консуматорите, които мълчат, защото мечтаят само за нова кола и ботуши от мола.
Те са онзи „мат'рял", който допринася за „омесването" на властите.
Обръщам се към всички, които са тъжни, че вече нямат мечти: Има смисъл. Не сме обречени.
Не е толкова срашно. Вашата осъзната позиция, независимо каква е тя, е молитва на олтара на здравия разум и човешкото достойнсво. Без вас България е като храм без олтар.
