Когато по света стане убийство, полицията започва да търси убиеца, а медиите - да задават въпроси кога полицията ще го намери.
Когато у нас стане убийство, полиция и медии започват дружно да разказват с какъв бизнес се е занимавал убитият, правят пълна дисекция на биографията му, приятелските връзки, имотното състояние. С което и двете страни - едната с цел, другата от мързел - системно внушават, че поредната жертва на престъпността съвсем заслужено е била разстреляна.
Ако, не дай Боже, българин стане жертва на джихадистите, клишето сигурно пак ще проработи и ще се заровим в биографията му с неизменните „убитият е имал бизнес, притежавал е фирми, участвал е в обществени поръчки, бил е в приятелския кръг на..., участвал е и в политически партии, има съмнение за съпричастност към корупционни схеми".
Шаблонът „щом е убит, значи има защо" работи безотказно от доста години. Спомням си едно от първите показни убийства на собственик на фурни за хляб, после това на баща пред детето му в кола на Околовръстното шосе, да не говорим за разстрелите на Илия Павлов, Емил Кюлев, Шинка Манова, покушението срещу Манол Велев.
Обясненията са едни и същи, със същите думички. И все препращат към бизнеса, а не към неовладяната криминална среда.
Ако съм любител на теорията за конспирациите, ще кажа, че това услужливо повтаряне на еднаква информация се прави с пропагандна цел. Хората да си мислят, че някой разстрелва лошите, които по правило се занимават с бизнес.
Само че приказката за Робин Худ вече е написана, а съвременните й български плагиати са доста слаби. Те обаче насочват криминалните репортери да се ровят в биографиите на жертвите, вместо да задават въпроси.
Като например, докога ще е възможно посред бял ден или в тъмна нощ хора да бъдат разстрелвани, кой убиец вече е разкрит, какви мерки взимат органите на реда за осигуряване на спокойни улици, градове и села, а ако някой има съмнителен бизнес или се конкурира с друг на пазара, защо бизнес спорът трябва да се реши с пистолет? Въпросите са много, но аз не обичам теорията на конспирациите.
Новото убийство на „бизнесмена от Ботевград" отново натисна копчето на тази полицейска апликация в родните медии. Колегите от почти всички средства за информация пак абдикираха доброволно от правото си да задават въпроси, да питат за истината и предпоставките за свободно извършване на криминални актове. Вместо това, пак ни поднесоха биографична справка.
Утре вече няма да има повод да се пита за сигурността по улиците, за полицейските патрули, които (не) обхождат своите квартали и (не) се явяват на местопрестъплението по най-бързия начин, за липсата на камери, за установилата се безнаказаност за най-тежкото престъпление, убийството.
И така, до следващия път.
Голямата вреда, която клишето нанася, е всеобщото убеждение, че да имаш бизнес е деяние, за което трябва да има възмездие.
И че убийството е нещо като регламентирано възмездие. Слушах вчера свободно изказаните мисли на ботевградчани пред репортер на едно радио. Повечето от тях казаха, че май са чували за нещо съмнително в бизнеса на съгражданина си, че сигурно е имало защо да му се случи това, което се е случило, пък и нали живеел в къща с ограда, имал и кола...
Всъщност, след всяко показно убийство, мълвата и медиите отново разстрелват жертвата - с думи.
С любезното съдействие на достоверни източници.
Убедена съм, че повечето хора изтръпват след всяка следваща новина за убийство. И си задават въпроса докога ще се случват и ще остават неразкрити и безнаказани тези престъпления.
Ако журналистите искаме да отговорим на очакванията на аудиторията за достоверна информация, за свободно упражняване на професията, ще трябва да забравим клишето. Ще трябва да спрем да даваме присъди, вместо да информираме.
Защото дори и убитите имат право да са невинни до доказване на противното.
* Екатерина Генова е журналист и директор на Дирекция "БНТ Свят и региони" в Българската национална телевизия.
