Най-мразя носталгично за соца да ми хленчи някой, който е бил с памперс, когато той е приключил. Някой, който е подушил социализма само през пионерския ентусиазъм на баба си, партизанския устрем на прадядо си и незнанието на собствените си родители, за които социализмът е бил хубав, просто защото съвпадна с детството ни. Пък детството някак винаги е приятно носталгично, красиво идеализирано и вълшебно.
В името на истината обаче, а и заради хилядите млади хора, които наивно вярват, че неуспехът на социализма се дължи само и единствено на опорочената от някои комунистическа идея, нека разкажа някои лични соц впечатления.
Първият ми отявлен социалистически спомен е как татко ми показва новата ни жигула. Татко ме въведе тържествено в червения й кожен салон и ми обясни, че старият москвич е продаден, жигулката е купена и даже след около пет-шест години ще бъде заменена с по-нова, защото веднага сме се записали в списъка на чакащите за нова кола.
По време на социализма не можеше да си купуваш автомобил просто ей така - трябваше да влезеш в списък на чакащите за съответния модел и да тръпнеш дали и кога ще ти се обадят, че номерът ти е излязъл. На нас номерът ни излезе осем години по-късно, ама за шкода. И татко реши все пак да си чака за Лада. Нея така и не доживя да получи - почина четиринадесет години по-късно без да има и капчица надежда, че прословутият списък за лади ще стигне до неговото име.
Едно от добрите неща на социализма беше, че жените работеха. Да си домакиня беше голям срам, затова всички съпруги и майки бяха труженички, бригадирки, героини на социалистическия труд, служителки. По тази причина моята майка отдели по-малко от година от кариерата си, за да ме гледа лично, след което повери грижите по възпитанието ми на социалистическата държава. Така още на деветмесечна възраст се оказах член на колектив - този на децата в детската седмична ясла. Водеха ни в понеделник рано сутрин и ни прибираха в събота на обяд. Спомням си общите маси, стаята с легла, докъдето взорът ми можеше да стигне и дружното акане на гърнета.
С връзки родителите ми се сдобиха с тристаен панелен апартамент в новопостроения квартал „Червена звезда" (стар „Дианабад"). За целта баща ми три месеца всеки ден висял пред градския комитет на партията в очакване да го приемат и да чуят молбата му. Накрая една служителка се смилила над актьора, изслушала го и го записала на челно място в поредния списък, този път за получаване на апартаменти.
Така шест месеца по-късно нашите се сдобили с ключ от панелно жилище в комплекс, построен сред разрушени селски къщици и опразнени овощни градини от покрайнините на София. Били щастливи, защото според соц стандартите от онова време, живеели направо охолно - детето с детска стая, те - със спалня, отделно хол, кухня, че и баня и тоалетна отделно. В банята не можеше да си разпериш едновременно двете ръце, но пък винаги имаше топла вода - нещо, за което през петдесетте години на миналия век са можели само тихо да си мечтаят сред топлите пари на неделната обществена баня.
Социализмът беше система, която държеше да знае всичко за всеки и да се грижи за правилното му идеологическо израстване. Поради тази причина в първи клас на кварталното училище ни обявиха, че най-важната ни задача е да влизаме ежеседмично като първенци в табло, наречено „Те са наша гордост". За да си „тяхна гордост" трябваше да правиш най-различни правилни неща. Например да не тичаш по коридорите, да си винаги в ученическа униформа, да участваш в рецитали за партията и нейните герои, организирани от училището, да следиш за реда и да докладваш тези, които го нарушават.
Един от паметните ми детски социалистически спомени е денят, в който умря Леонид Брежнев, генералният секретар на КПСС, управляващ СССР. Бях в пети клас, по радиоуредбата в училище се разнесе траурният глас на директора, който с патоса на корейска говорителка обяви смъртта на другаря Брежнев. Час по-късно вече имаше създадена система за демонстриране на солидарност с тъгата на съветските братя и целият ни клас се оказа подреден на колене за един учебен час от четиридесет и пет минути пред специално нагласения портрет на Брежнев в официалното фоайе до учителската стая. Трябваше да останем така мълчаливо и с наведени глави, докато мислим за крехкостта на световния мир, империалистическата жестокост и наближаващата с пълна сила трета световна война.
И въпреки че вярвахме, че еднолично Брежнев с тялото си е пазел копчето за изстрелване на ядрени ракети към базите на Запада, някак по детски се разсмяхме точно по време на отдаването на почит. Заразителният хилеж тръгна от мен, предаде се на останалите от класа и въпреки стиснатите зъби на учителките и заканите им, че ще ни намалят поведението, не се укроти. Разбира се, бях посочена с пръст като инициатор на това ужасно неуважение и бях порицана пред строя като идеологически предател. Размина ми се по-тежкото наказание, просто защото бях отлична ученичка.
Социализмът беше силен най-вече с това, че умееше да създава на хората непрекъснато усещане за малки, ежедневни битки. В т.нар. "Хранителни стоки" имаше два вида хляб - бял и типов. Кашкавалът беше Балкан и Витоша, като особена разлика във вкуса нямаше. При сиренето беше същото - бяло, краве сирене, понякога овче и това е. Хубаво месо се купуваше, ако си гъст с месаря или имаш какво да му предложиш в замяна.
По онова време беше много престижно да се ходи на театър, затова и баща ми снабдяваше семейството с хубаво месо, като даряваше касапина с билети за хитови постановки в Сатирата. Горе-долу така стояха нещата и с кафето, и с качествения алкохол, и с всички останали стоки. За плодове и зеленчуци имаше т.нар „показни магазини", където всичко беше малко по-скъпо и за него се чакаше на дълги опашки. За сметка на това обаче имахме ясна представа за сезонността на продуктите - оттогава цяло едно поколение си знаем, че бананите и портокалите са зимни плодове, които се появяват по Нова година.
Поради оскъдността на пазара по време на социализма хората се учеха да правят всичко от малко. Майка ми имаше рецепта за домашна Нутела (с мляко на прах и руско какао), можеше да прави сладък салам от бисквити, какаов крем и сладко, ризото от консерва с русенско варено, торта от мармалад и бисквити с дупка „Еверест", сос за спагети от лютеница с хорце и умееше да консервира всичко за зимата.
В началото на септември ми купуваха яке, палто, вълнен панталон, два пуловера, чифт обувки и чифт ботуши, за които със седмици се обикаляха няколкото основни магазина (ЦУМ, ДетМаг и малкия ЦУМ) в града. Накрая бивах обличана в мишосиво-бежово-тъмнозелената гама и ежедневно стисках палци да не се засека по коридорите на училището с останалите около сто-двеста деца, които имаха същите като моите дрехи.
Почивките на отрудените граждани и селяни по време на социализма бяха нещо важно и основно контролирано от партията. Една година след активирането на десетки връзки татко се сдоби с карта за лятна почивка в базата „Ален мак" на профсъюзите около Варна. Разполагахме с малък апартамент и закуски, обеди и вечери в стол, където менюто се поръчваше предния ден на обяд, а за разменна монета служеха купони с печат. Зимата ме водеха на станцията на дейците на радиото и телевизията на Боровец, където условията бяха подобни, базата - по комунистически излющена (холна гарнитура, легла „Велико Търново" и фикус), а алкохолът - роден на ниски цени и западен - под масата.
Може би най-вълнуващият ми епизод от нашето семейно соц минало е онзи, в който си купихме цветен телевизор. Нашите дълги години отказваха да се разделят с черно-белия ТЕМП на крачета, заради някой съветски токмак с размерите на детско креватче, но когато завод Ворошилов взе да произвежда цветни телевизори по лиценз на PHILIPS, не издържаха на напъна на прогреса и надлежно потърсиха съответните връзки. Месец по-късно цялата фамилия рано-рано сутринта се инсталирахме пред магазин за мебели в квартал „Люлин", където ги бяха „пуснали".
Татко плати двадесет лева на някакъв Иван Петров, който имаше челна позиция в списъка на желаещите белгийски телевизори и зачакахме. Така в късния следобед редът ни дойде, а когато нервна продавачка със синя престилка извика пред тълпата името Иван Петров и татко вдигна щастливо ръка и каза „Аз съм!", народът наоколо взе да гледа в недоумение. „ Ти не си Иван Петров, бе, ти си артиста Касимов!", изцепи се от тълпата недоволен другар. „Какво да ти кажа, братче - отговори баща ми - за тоя цветен телевизор и Иван Петров ставам." При което тълпата, напълно наясно със системата за придобиване на вещи и услуги по време на соца, с разбиране замълча. Иначе телевизорът се скапа още същия следобед, майсторът го оправи седмица по-късно и той продължи да работи безотказно в следващите двадесет и пет години, докато най-накрая не го сменихме с японски, според новите капиталистически пазарни условия.
В соца най-отвратителното нещо беше всеобщото преструване на всички, че са щастливи. Ако имаш, си щастлив, защото партията ти го е осигурила. Ако нямаш, пак си щастлив, защото материалното не е важно за истинския комунист. В случай, че се издигаш, си доволен, защото макар и малки, партията имаше своите привилегии за верните си безгласни букви. Останеш ли на ниското обществено стъпало пък, влизаш в ордите на величествения пролетариат, което винаги означаваше едно - правиш се, че работиш, те се правят, че ти плащат, но поне редовно и без проблеми, разполагаш със събота и неделя и летни, дълги отпуски, почивна станция, в която кафето е десет стотинки, а пълнените чушки - осемдесет, базисна здравна помощ, партийна принадлежност, профсъюзни събрания, взаимоспомагателна каса и отбор невидими доносници, които да докладват, където трябва, като как се развиваш идеологически.
По време на моето съзряване живо се вълнувах като малко дете на всяко бурканче течен шоколад или Тоблерон, бонбонки М&М и дезодоранти Rexona, пазех единствените си дънки от Кореком като зениците на очите си, износвах западните дрешки на децата на мамините приятелки, омъжени за дипломати и осем години не се разделих с един шведски бански, който ми подариха. Беше от блестяща, сребриста материя и когато се намокреше, си сменяше цвета! Убедена съм, че в онова време на плажовете из целия социалистически лагер нямаше по-модерно и готино момиче от моя милост!
Много, много точен анализ. И тогава и сега (да не се лъжем) пак ти трябват връзки. Не забравяйте все пак, че Мария е семейство на т. нар. "художествено-творческа интелигенция" (баща й е актьорът Хиндо Касимов). Аз съм също от такова семейство и мога да кажа, че си се усещаше разликата (то и сега е така-за някои може, за други-не). Все едно статията аз съм я писал, само дето на море ходелхме за по месец първо с Созопол в базата на СБХ и после в Ахтопол в базата на актьорите. През зимата пък се ходеше в Лесидрен в базата на кинодейците. Телевизорът го взехме по почти същия начин (от склад,с помощта на виден партиен другар) по късна доба. Апартаментът пък беше мезонет в Младост. )))))
Добре, хубаво, хареса ми. Ама тук леко да редактирам: "В т.нар. "Хранителни стоки" имаше два вида хляб - бял и типов." Имаше и хляб "Добруджа". Аз пък по онова време имах един приятел схемаджия, беше си изградил стройна система. Нарежда се на опашка пред показния и като стигне почти до касата се провикваше: "Продавам място за 5 лева" Общо взето сиво безвремие си беше соца и се харесва сега само на пенсионерите и посредствените типчета, че можеха без да имат никакви качества да са равни с умните и интелигентните. Абе нали знаете как се подкастря трева? Е това правеше соца с хората, всички да сме равни по закон!
аз само не разбрах едно време чакало ли се е за автомобил? щото всеки като тръгне да разправя за соца и с това започва как се е чакало за автомобил... то историите за соца станаха като историите за казармата... и кво всички с автомобили, апартаменти с топла вода, почивки, алкохол... аз като предприемач невъзможно да излеза отпуска за 10 дена. ще ме напуснат клиентите, карам една 17 годишна западна кола дето се чудя на кой път ще ме остави... кредитите скъпи, топла вода през лятото няма... апартаментите скъпи заемите с връзки.. ама връзки - пари не торба фъстъци като по соца... едно вреемее касетка праскови ти отваря железни врати.. ся.. нищо нека пишат осведомените, надарените, предприемчивите, способните... ние ще четем пък дано да се извисим...
Не щем такваз "свобода" - цялата "интелигенция" се упражнява върху един и същи, подаден свише, текст: http://terminal3.bg/na-kogo-mu-se-zhivee-v-blgarija-sled-deveti/
всичкото написано си е така,но не това беше "лошото" на свинарникЪ! Лошото беше,че живеех в лагер(е...някои пък бяха в концлагери,пребивани от циганите със сопи) и нек'ф ДС другар със наивното име митко танев,роден селяндур в Змеево,СтЗагорско,решава,че на мен не можело да ми се гласува доверие да отида и работя в Югославия(западна държава за 75та година)...ей това беше най-гнъсното на лагера любим-ти си затворник,който обаче работиш да храниш комунистическите свини и трябваше да си мълчиш за всичко,и ако някой се осмели и ти разкаже виц,трябваше та се смееш на ум и тн...
НЕ БИВА ДА СЕ ЗАБЛУЖДАВА МЛАДЕЖТА Млади хора, не вервайте, на драскачи като Ниеден, който е можел да си позволи много, защото е спадал към привилегированите. Такива или бяха свързани по някакъв начин с комунистическата номенклатура (а за тази номенклатура имаше т. нар. "спецмагазини") или бяха на престижна работа (напр. "шофьор на ТИР", "склададжия", "снабдител", "продавач в месарница, плод-зеленчук","бензинджия" и т.н.), пак защото имаха някакви връзки с тази номенклатура ...За обикновените хора нещата изобщо не стояха така. А и там имаше разслоение, имаше по-високоплатена "работническа аристокрация", докато обикновения инженерно-технически персонал беше най-ниско платен. През 1973 младият инженер започваше с 90 лв заплата, при това 10 от тях се даваха за поощрение (казваха им "бай Тошовите 10") при положение, че тогава средната заплата беше ок 140-150, а минималната -50-60 лв. Беше голяма оскъдица на стоки за голямата част от населението. НАВСЯКЪДЕ ОПАШКИ ЗА ВСИЧКО. Навсякъде трябваха връзки - от книжарницата до бакалията. Най-лошото беше разбира се, тоталното следене - от милицията, от ДС, от колеги и приятели. Никъде не можеше да се укриеш. Затова хората бяха намерили хиляди начини да се справят. Черният пазар процъфтявяше. Един партиен функционер неофициално беше казал: „проклетият капитализъм е като плесен - стържеш го, замазваш го, а той пак избуява...“ . Животът на нашето поколение протичаше в нещо средно между затвор и парник - не можеш да напуснеш, хранят те и се грижат за теб почти безплатно, но си длъжен да спазваш правилата, иначе те наказват. Поддържаше се климат различен от външния по широк свят, всичко се регулираше, въздухът се пречиства, за да не се внасят зарази, всичко което влиза отвън - също. С една дума, чудесен микроклимат, живуркаш и нямаш грижа за нищо, има кой да мисли вместо теб. Страшното дойде, когата парникът-затвор се разкапа. Нахлу външен въздух и ни огря истинското слънце, задуха вятър. Дойдоха микробите и болестите. Оказа се, че не сме подготвени за това. Почти всички си мечтаеха за свободния живот, в прекрасния истински свят. Но се оказа, че не е така. В този истински свят живееха хора, които от векове са се приспособили, а ние не бяхме. Мнозина не издържаха. А останалите бавно и мъчително се приспособявахме към света, в който са живяли дедите и прапрапра...дедите ни. И накрая - има и един много важен психологически момент в спомените на човека. Детството и младостта винаги остават в описани в розови краски. Имаме много хубави спомени от младостта по време на комунизма. Страната не беше така урбанизирана, частните стопански отношения бяха слабо развити. Животът течеше бавно и спокойно. Както сполучливо беше отбелязано, "държавата лъжеше хората, че им плаща, а те я лъжеха, че работят"(въпреки, че имаше места, където се работеше нормално, но това беше по-скоро изключение, важното беше ДА ДОКАЖЕШ, че си изпълнил Плана, а не наистина да го изпълниш, както трябва). Природата беше по-чиста, градовете малки, а повечето села бяха живи (както е било в Европ ав нач на ХХ век). В селото се работеше номинално уж само в ТКЗС-то, но селяните отдавна му бяхя намерили колая. Един трудоден се заплащаше стотинки, затова населението, наблягаше на труда в частното стопанство - парче земя, наречено „парцел за лично ползване“ . Оказа се, че личните стопанства, представляващи 3-4% от поземления фонд, доставят повече от 22% от земеделското производство. През нощта обикновено селяните практикуваха грабеж от обширните блокове на ТКЗС. Затова беше много опасно, през 70-те и 80-те години да се пътува с автомобил по междуселските пътища в Тракия и Сев България – имаше реална опасност от стотици каручки без фенери… Така беше. Затова и спомените от детството, почти винаги имат едно очарование, за тях винаги си спомняме с носталгия. Няма да забравя едно семейство възрастни учители, убедени комунисти, АБпФК. По време на борбите , в нач. на 90-те, от тях чух да казват, че най-щастливо са живели по времето на Царя. Независимо от всичко, уважаеми млади хора, родени след 1995, уверявам ви, че ако се върнете по вълшебен начин във времето от края на 70-те и началото на 80-те години на миналия век в НРБ, едва ли ще можете да издържите на условията. Сигурно ще си мислите, че сте попаднали на Планетата на маймуните.
Не бива да се лъже така нагло, Петко12345678900: за Запорожеца също се чакаше; Хранителните продукти бяха със силно ограничена номенклатура, избор кой знае какъв нямаше, а качеството не беше заслуга на комунизма, просто тогава нямаше заместители, както сега, а и най-важното – нямаше НИКАКЪВ дебат за качеството на хранителните продукти. Не бива да се забравя, че в ранния соц това беше ЧАСТ от типовете хранителни продукти предлагани и в Царство България; При смъртта на Брежнев беше катаклизъм – не само училищата, а и вс предприятия и учреждения МАСОВО ходеха н апоклонения,… срамно е да се лъже така; Нищо не са ни спестили през 70-те и 80-те години – Сталин отдавна беше низвергнат, но Димитров и компания (Маркс, Енгел,Ленин) беше навсякъде, набиваха ни го ежедневно в главите – вучилище, от радиото, от телевизията от комсомолските и трудови събрания, пионерските, комсомолските и студентските лагери… срамно е да се лъже така; Филмите по онова време бяха такива, каквито искаше партията. Имаше желязна цензура. Много рядко ставаха пробиви – напр. великия филм „Кит“ –беше орязан наполовина и се въртя само 12 дни. На прожекциите ставаха сбивания за билети… Хората не се правеха на щастливи, защото не бяха. По улицата можеше да се видят само начумерени или в най-добрия случай безизразни физиономии. Направи ми впечатление, че същата картинка е в Източен Берлин. Когато по една щастлива случайност отидох на служебна командировка в ГФР, най-много ме порази не само общественото богатство и чистотата, но и лицата на хората - открити, приветливи и усмихнати. Контрастът със софийските жители беше потресаващ. … затова е срамно е да се лъже така; Престъпност и наркотици при тоталитарните диктатури НЕМА! Беше чисто, животът беше спокоен, защото обществените отношения бяха в летаргия, нямаше кой знае какво вътрешноикономическо развитие, търговията беше слаба, държавата контролираше всичко, жилищното строителство беше слабо, инфраструктурата – слабо развита. Почти всичко отиваше за тежката индустрия, за въоръжаване и за търговски обмен със СССР и СИВ Последната дивотия: “мизерните заплати на хората с високо образование на фона на многократно по-големите на необразованите, разпределението, трудното излизане дори в Румъния, партийните кариеристи. Не че сега ги няма, макар и под друга форма.“ Под какво форма ги има сега? …МНОГО е срамно е да се лъже така; Това може да го напише само човек генерично свързан с тогавашната номенклатура (АБпФК)
"...но си длъжен да спазваш правилата, иначе те наказват." Не е ли редно да се спазват правилата!? Най-характерното за най-развитите (икономически и социално) държави е, че гражданите им са дисциплинирани. А то е защото за обратното знаят, че има тежки, неотменими, помнещи се и превъзпитателни наказания. "Поддържаше се климат различен от външния по широк свят, всичко се регулираше, въздухът се пречиства, за да не се внасят зарази, всичко което влиза отвън - също. С една дума, чудесен микроклимат,..." Това важи и за Нова Зеландия например. Не мисля, че точно този пункт е негативен. Не адвокатствам на инакомислещите. Ще вметна, че нямам нито роднини, нито дори познати абпфк. Напротив даже - прадядо ми е пребит до смърт в Белене през 1952 г., откаран там, защото е обявен за кулак. Това обаче не ми е попречило да бъда студентка, просто защото изкарах 6 на кандидатстудентски изпит по математика.
Уточнение Понеже не разбрахме добре скрития смисъл в един пост, затова си направихме конспект - Комунистическите правила требва да се спазват, както всички други правила: да донасяш за другарчетата на Партията, да предадеш баша си, ако е против партията (ПМ) - в Нова Зеландия била подобие на комвунистически затвор-парник - дядо ти може да е репресиран от Народната власт (така се казва и когато е убит), но ти немаш нищо против комунизЪма пак нищо не разбрах, сигурно съм много тъп....
Пояснение отн.: "да донасяш за другарчетата на Партията, да предадеш баша си, ако е против партията (ПМ)" В случая изразът е алегория, но е много близо до живота. Съветското пионерче Павлик Морозов (ПМ), предава баща си - кулак, който заговорничел срещу съветската власт. неговият подвиг винаги е бил пътеводна звезда в пионерското движение в НРБ. До 1989 г съществуваше образцов пионерски Отряд "Павлик Морозов", който често се споменаваше по тогавашните медии. Мисля, че беше в Толбухин такива ми ти работи...
Гей дружинката the rock и уточнител си намериха материал за обсъждане Честито на четящите
Явно некой фен на комунизЪма пак се обидил и пак отвори торбата с лъжите: ............... Запорожците в Сф беха сРЕД София НИКОГА при соца не е била 1.2. Сега е толкова млн опашата лъжа. Стигна 600000 по простата причина, че жителство се получаваше трудно..Жил строителство при соца продължи от 1950 до 1989 - т.е. 39 г. Така напр. в София за 15 г е построено толкова жил площ, колкото за 40 г при соца. строи се с бесни темпове и градът расте със седмици... Не бива да се пишат глупости, другари. Не мога да разбера, защо се криете. Ако харесвате соца, в това нема нищо лошо, никой нема да ви затвори. Кажете си, ще ви разберем
Авторката се развихря да споделя семейното си битие през седемдесетте и осемдесетте години, което звучи на моменти дори романтично. Репресиите, беднотията, гладорията са били през четиридесетте и петдесетте години на миналия век.
ТАКА Е! По време на развития социализъм НРБ процъфтяваше. Много бехме напред... в Лагера.
Из Златната колекция за социализъма. Знаменити вицове. ОПИТИ С КУЧЕТА Бай Тошо посещава едно село и държи реч. Свършва и започва свободни разговори със селяните. Една баба го пита: - Абе Тошо, тва комунизъма, вие ли го измислихте или учените? - Ние, бабо, ние го измислихме, ухилва се самодоволно бай Тошо. - Така си и мислех, вика бабата. Ако го беха измислили учените, щеха да го изпробват първом върху кучета.