Как беше "харесвам те" на испански...

- Тъпо ни е - вземам му думите от устата...

- Ще мине...

- Да се разделим малко?

- Пак мислиш като жена, нещо по-оригинално?

- Да покараме колелета?

- Боли ме кръста. Някакви партита?

- Ммм...Ману Чао?

- Става... Само ти да си доволна.

Когато минаваме Гюешево и се раздрусваме по закърпения асфалт на опасаната с ръждясали мантинели магистрала към Скопие, той още не ми говори. Разбрал е, че концертът е там в 90-ата минута - докато подскачам с шала с точките и му заявявам, че сме резервирали стая на един скок от скопската Метрополис Арена.

Дори при опита на македонските митничари-хуморисити да разчупят напрежението с бърза проверка, понеже цяла България вече е минала от тук ("напафкана"), няма как да му стана по-мила. Просто ме предупреждава, когато промърморвам вълшебната дума марихуана, да не пипам отворената кутия боро, където пак "само ти да си доволна", бил пъхнал една за всички...

Приятелите вкарват майтапите с "правописните грешки" по изкъртените табели по целия път до Скпоие - където във фест зоната в община "Гази Баба" Ману Чао ще излезе към един след полунощ по българско време - и той малко се раздвижва върху седалката, но уточнява, че ще обясни как е, когато кацне пред хотела, озаглавен VIP.

Видът на Скопие не е много предразполагащ към нежност. Поопърпан и захабен град, застинал в ступора на 90-те, с нито бизнес, нито архитектурна фасада, не може да се нарече и зелен - освен по цвета, който е продобила Вардар (като не изключвам, че може да се дължи и на махмурлийските петна пред очите на другия ден). По-добре нито дума описание повече за това юнашки натъжено място, тъй като по фасадите му изникват по-спонтанни прозрения като графити надписи "Ке го направим Скопjе като Благоевград"...

И все пак той нямаше да е толкова разочарован от дестинацията, ако наказанията не продължават с уверение от рецепциониста, че нямаме резервирана стая. Когато обаче отговаряме положително на странния му въпрос "Вие за музиката ли сте?!" (егати Ману как би се поласкал от тая кратка метафора на концерта му), ни намира какви да е стаи (разлиствайки поставения до неработещият компютър тефтер - спокооойно като в латиноамерикански кумунистически строй).

Разбирам, че завестата на банята е окачена с достойна за патентоване сиджимка, понеже пада върху главите ни - и това можеше да е смешно, ако той се беше настроил за траш екскурзия поне няколко дни преди това. Отпуска се чак, когато си поръчваме 45-градусова ракия, в ресторант, от чието име личи, че тук боравят толкова свойски с езика, за да го изпишат KAZABLANKA... Македноците са пъргави и мили без да се мазнят, откликвайки веднага със "Скопско пиво" при конкретния знак, както и доволни на бакшиш във всякаква валута (още броят дойче марките за такава).

Докато между бирите и ракиите, излизаме, за да пушим пред рестораната (поради забраната в заведенията), манучаовците от всчики околни страни вече се клатушкат на регето, пуснато от колите им, чиито предни капаци са трансформирани в барове. Фест зоната в "Гази Баба" е претъпкана с поомачкани и лежерни пънкари с шарени шалчета или ярки шапки, расти, леко брадясали пубери, разголени като за барселонско парти момичета - говорещи на един език красиви балкански неудачници, които си искат цигари, билети, точен час, упътване, една глътка, още една бира, джойнт.

Палим си нашия на път към опашките пред залата, където "организацията е мизерна" - крещят македонците, връхлитайки един през друг, докато оскъдната охрана прави жива верига, опитвайки се и да къса билетчета. Хубаво ни пооблъскаха и вече пот ни тече и заради мисълта, че няма да виждаме Ману добре, но след цялото това ръчкане той почти ме носи през навалицата, обяснявайки на охраната, че трябва да вляза на всяка цена.

В зала за 5000 души има поне 7000 диваци и вече е достатъчно горещо, за да хвърчат хартиени чаши във въздуха, разпръсквайки бира върху вече разсъблечените и гърчещи се тела. "ДобАр вечер", казва Ману Чао, появявайки се с приятно разсеяната си осанка, с която вероятно се разминава със съседите си. Когато продрънква, изправен в типичните си бермуди, захванати с ярко червен шнур, бетонената постройка в Скопие изтръпва и заблещуква като пясъка, на който го слушаш всяко лято.

Che cosa vuoi da me - che cosa vuoi ancora - che cosa vuoi di piu...* почти шушне другарчето от сцената и си мислиш, че вече не искаш нищо повече от това човекът до теб да се чувства приятно в рамките на инфантилната ти еуфория. Усещаш го по нямата струйката пот, която оставя на врата ти, докато Ману отново разхвърля сдобряващата си музика с такава енергия, че няма как да не се усетиш притиснат да направиш нещо любовно, мило, клиширано.

Когато се случи да харесваш няколко неща едновременно - приятели те си, всички езици на Ману, първичността на нощта, прегръдката на твоя човек - няма как да не минеш границата с известна патетика колко е простичък живота. "Доволна си - не си спала", хилят се митничарите през прозорчето си.

* Какво искаш от мен - какво още искаш - какво повече от това искаш? (италиански)