Много или малко са 20 години. Няма значение, важното е какво остава след тях и, че една от най-смислените и готини български банди ще празнува 20 години от създаването си. На 29-и август от 19.30 часа в Pork Pie, София (Борисовата градина) Остава ще отбележат събитието със специален концерт, на който групата ще изпълни песни от петте си албума и неиздавани парчета от предстоящия албум. На сцената заедно с Остава ще излязат много гост-музиканти и приятели, дълбоко свързани с историята на групата.
Билетите за концерта са с цена от 5 лева.
Днес Остава и техният стил, съчетал най-доброто от бритпопа, инди рока и ню уейва, са неотделима част от историята и настоящето на българската алтернативна музика. И на 29 август всички фенове ще могат заедно с групата да отпразнуват юбилея и отново да се потопят в красивата меланхолия, сурови китари, поетични текстове и познати мелодии.
Публикуваме със съкращения едно старо интервю на Webcafe.bg с Георги Георгиев, в което той говори за 20-годишнината на групата.
Как се чувстваш след 20 години Остава?
Ужасно е! Двайсет години - това си е много. Може би някои ще ни нарекат дори пенсии. Но е наистина много - голяма част от един пълноценен живот. Пък и всички знаем в тези 20 години България в кой точно период се намираше.
Кога беше пикът на Остава?
От комерсиална точка като известност - с предпоследния ни трети албум и най-вече със сингъла ни „Шоколад". Благодарение на него някакви хора, които никога преди това не са чували Остава, харесаха групата или поне тази песен. А други се заинтересуваха и потърсиха и другите ни песни и някои станаха наши фенове. Това е и най-силното ни време - медиите ни съпортваха и сами ни търсеха.
Иначе чисто емоционално най-силният период за нас е около първия ни албум - „Пинг Понг" (2000). Може би си спомняте за сдружението „Жълта музика", което бе създадено по идея на Митко Паскалев от Блуба Лу и нас. Направихме си студио в мазето на един блок в зона Б-5 и от това сдружение излязоха Блуба Лу, Уикеда в началото, Остава, Анимационерите. Сега като се замисля, всяка една от тези формации е оставила траен отпечатък в някакъв дълъг отрязък от време в българската музика. Това в момента ужасно много ми липсва - чувството за общност.
Тогава трябваше да направим първия си албум и много хора и медии ни подкрепяха - имаше и списание „Ритъм", „Радио Тангра", телевизия ММ. А сега с последния ни албум на английски, в който има само една песен на български, „БГ радио" направо ни отрязаха.
А вие как издържахте 20 години?
(хваща се за главата) Беше много тежко. Отначало всичко беше много аматьорско. После стигаш до момента, в който или трябва да продължиш нататък, или да се откажеш. Щото не върви - единият от Казанлък, другият от Габрово, третият от Карлово и да се събирате след като сте завършили Техническия университет в Габрово едната седмица в Казанлък, другата в Габрово, да пътуваме уикенда да свирим във „Фънки'с" и после да се напиваме във влака на връщане. Не може така цял живот.
Ходихме на един фестивал в Истанбул в „Рокси клуб" и си казахме - хей, че то стават нещата. И в БНР тогава „Поля от слънчогледи" спечели някакви първи места и ние се почувствахме като с крила - провинциални пичове...
И дойдох тук при Митко Паскалев, намерих си работа като инженер, поживях при него 2-3 месеца, докато се оправим. Но голяма мизерия - Свилен беше още студент, басистът ни пък имаше стабилна работа - шеф на техническата работилница на „Данон".
Значи вместо „Данон" евентуално да спонсорира музиката ви, един от вас е работил за „Данон", но като шеф на техническа работилница?!
Вижте, Остава е една безумна група. Никой с никого не си прилича. Свилен беше без работа, аз ту имам пари, ту нямам... Да не говорим за комплекса, че не си от София... И че медиите гледат на теб като на втора ръка момче и музикант.
Тези неща вече отдавна не ги мисля. Все казваха - абе, Остава са много интересна група, ама много са депресивни. Но докато това някак си се превърна в комплекс за нас, хората вече ни обичаха точно заради тази лека меланхолия или депресивност. За нас песните ни не бяха депресивни, но медиите така ги наричаха. Просто по-интровертни.
Защо толкова дълго не искаха да ви издават албумите?
Може би музикалните компании тогава - пък и сега е така - искаха бързо да направят пари. Къде ще си играят сега да издават тази група, тепърва да я съпортват, да правят видеа, кой знае утре кво ще стане с нея. Първият ни албум така и не го издаде никой. Още си го пазя - на касетка.
Липсвал ли ви е през тези 20 години мениджър? Мислили ли сте да си намерите такъв?
Непрекъснато. Чак в последните 4-5 години се появиха такива хора. Обикновено компаниите-издатели - при нас те са три различни за трите албума - казваха, че ще ни бъдат и мениджъри. Но познай - най-често става дума за 2-3 концерта по промоция на албума и няколко свирения за предизборни кампании.
Няколко души все пак се опитаха да бъдат мениджъри и в България. Дори мога да ги кажа кои са. Със сигурност - мениджърът на Ъпсурт. Първите мениджъри на Уикеда - Сашо и Ники, те опитаха да направят и менажерска агенция, но не стана.
През последните години за нас много направи Шейкърмейкър, който завърши музикални медии и мениджмънт в Германия. Млад и готин пич - прави много брит партита.
Искам да има средна класа в България, искам да има много будни млади хора - хора, които знаят какво искат от себе си и от живота.
Музикален бизнес има там, където има голям пазар. Ние свирим всеки месец, събираме по 300-400 човека в клуб, което е доста. Събираме най-много от действащите групи - имам предвид такива, които правят концерти, но свирят и в клуб. Това ме кара да се чувствам щастлив.
Това, което се опитваме да направим, е да няма граници между поп, алтърнатив и рок. Мейнстрийм музиката по света в последните години е точно това. И ние го искаме, защото знаем, че сме силни в това да правим добри мелодии. И ни се ще да има средна класа, защото знаем, че това е нашата публика.
Какви са вариантите за музикален бизнес на малък пазар като България?
Единственият вариант е да бъдеш брутално откровен - с това което правиш и към хората. Всичко да бъде много бързо - измисляйки едно парче, веднага да го промотираш в интернет, дори да не е с някакво велико видео качество или скъп видеоклип. Защото след 2-3 години то ще остарее емоционално, никой няма да го е видял, медиите няма да го пуснат.
Иначе като си говорим за музикален бизнес в България - това е поп фолкът. Може той да е малко илюзорен, но е реален. Защото тези хора са много добри бизнесмени. Те не са измислили топлата вода, а работят по една изключително опростена схема - с медии, с хора и екипи, които правят видеа, стайлинг.
Например излиза нещо на Кайли Миног или Мадона или Лейди Гага, виждаш я как е облечена и след 4-5 седмици най-много някоя мацка от поп фолка има същата визия. Или почти същата.
20 години Остава - имате име...
Да, и ако говорим за равносметка, това е най-големият ни капитал. Но и голяма отговорност. Защото трябва да го защитаваш. Не е въпросът просто да пуснем някакви неща онлайн. Да, ще пуснеш нещо, но то ще е като някаква троха от цялото. Трябва цял екип и някаква концепция. Може да изглежда и супер елементарно, но да е добре обмислено.
Както примерно Radiohead записаха целия си албум в репетиционната с 2-3 камери, той звучи по различен начин, по-живо и непосредствено, и го пуснаха. И целият свят стои и гледа. Но тези хора наистина знаят как да се продават. Те направиха истинска революция, когато преди няколко години казаха „не, няма да даваме повече проценти на мейджърите и „Тикетстрийм" (за концертни билети), ще си ги правим сами". И си купиха една огромна шатра за няколко хиляди души, един цирк. И в този цирк си правят концертите и пътуват с него.
Това е борба, музикантите трябва да се борят за интересите си, не за парите. Защото колкото си по-голям, толкова повече трябва да се бориш - не за парите, а заради принципа. И това с Интернет в България тепърва предстои да се мисли. Не само за музиката, а как изобщо да промотираш своя бранд там и коя стъпка след коя и каква да бъде цялостната стратегия.
Какво остава след Остава?
Остава е целият ми съзнателен живот - от 20 до 40 години, най-хубавото време.
