Струваше ли си голямото чакане

Една десетдневка се стопи, а София все още не може да се укроти от страстите на поредния музикален фестивал. Бунището на нашия град беше плячкосано, а слуховият апарат на елитния център брутално пенетриран. Guns N'Roses се появиха в България за пръв път и сложиха край на голямото чакане. А то струваше ли си?

Попаднах в средата на кланицата, която през останалото време от годината е позната като Национален стадион Васил Левски, малко преди началото на сет-а на Kaiser Chiefs. От всички страни емоцията пулсираше, а минутите до излизането на Guns изглеждаха безкрайно много. Иги отпадна, но това не разочароваше тълпата. Честно казано, като гледах безумците около мен се съмнявах, че може да се съберат и 100 човека, които да знаят кой е Иги Поп. Това нямаше кой знае какво значение. Копелето си счупи игла в ръката и това лиши софийската публика от едно невероятно мастурбационно шоу.

Kaiser Chiefs се появиха и направиха добра програма. Вокалистът им вложи емоция и себераздаване, пренебрегвайки всичкия кокаин в главата си и празните погледи на неразбиращите статуи пред сцената. На хората не им пукаше, те бяха дошли за Guns и за прекратяването на дългите години мръсни сънища с участието на Аксел и невероятния му гардероб, откраднат от украинските проститутки.

А Kaiser Chiefs си струваха, но на никой не му дремеше. Даже Рики Уилсън (фронтменът на групата) го забеляза и намери време да спомене (някъде между катеренето по металния скелет на сцената и препускането из трибуните на стадиона): "Ние сме Kaiser Chiefs, а вие вероятно никога не сте чували за нас". Точка.

Към 9 сценичната площадка се изпълни с работници. Няколко корекции в подредбата и всичко беше готово. Хората полудяваха от вълнение, припадаха сред миризмата на пот, фекалии и нетърпение. Първите акорди на Chinese Democracy бяха посрещнати с екзалтирани възгласи и откачане в най-чистия смисъл на думата. Тълпата се гърчеше и мяташе като ранено животно. Нямаше значение, че въпреки саундчека микрофонът на Аксел не се чуваше и песента приличаше на мрънкане в провинциално читалище.

Вече нищо нямаше значение - безработица, безпаричие, данъци, такси, тия неща ги не съществуваха. Guns бяха в София. Малко ми стана тъпо за всички (а те не бяха малко) дошли да видят Слаш и вълшебната му шапка. Имаше доста шокирани физиономии, когато стана ясно, че той е напуснал групата преди 17 години.

Малка утеха беше дебелата фигура на Аксел, извиваща се в анадолски, нелеп танцов спектакъл. Последва 3 часов покъртителен полет през всички хитове на групата, като естествено крайъгълен камък бяха ученическите любовни пируети на November Rain и Don't Cry. Стабилна история.

Аз лично бях разочарован от дистанцираното поведение на Аксел. Не беше много по приказките и не намери време да поздрави публиката за това, че са си дали последните пари да отидат на негов концерт и групата му от клоуни. Само в началото прекъсна Mr. Brownstone, за да ни се скара, че ще се избием.

Хората така се бяха шашнали, че започнаха да налитат към сцената, притискайки се плътно в преградите, в отчаян опит да се докоснат до величието на музикантите. Ама Аксел винаги си е бил г..з. Като гледах всичкото му влачене и пози си представях как преди концерта са му заверили картата за работния ден. Все едно е отишъл на работа във фабриката за маргарин.

Ама т'ва не е Дъкбург. Говорим за концерт, за публика, емоция, свързване. Три часа свирене и няколко хиляди повече в джоба му. Пари, за да си купува якета. А якета имаше много. Буквално на всяка песен ги сменяше. Наистина много хубави якета, качествена материя. В паузите между песните, групата забавляваше народа като се опитваше да си откъсне струните от китарите, а господин Роуз се завираше зад сцената, теглеше една черта кокаин, навличаше поредното яке и се чувстваше като Господ. В тия моменти беше напълно способен да избие охраната на БИАД с голи ръце.

Концертът свърши, а за мен останаха само болки в кръста и потта на всички, които се търкаха в мен, следвайки ритъма.

Какво да кажа? Групата си изсвири добре песните. Бяха си научили нотичките и се справиха. Ама ми изглеждаха доста неискрени. Все едно ги бяха затворили в аквариум и ние ги гледахме как си полудяват или може би е обратното. Не знам. Ама това не са старите Guns. Не че те са нещо кой знае какво. Просто група хванала вълната на времето, безспорно притежаваща доста качества, които я издигат над останалите сражаващи се в този жанр, но до там.

Два албума ги изчерпват, а скандалите и омразата ги съсипват. Все пак старият вариант (истинският) знае как се прави концерт, знае как да забавлява, да провокира и шокира. Това им липсва на минетчиите, с които Аксел се е обградил в момента.

Онзи ден Guns не бяха в София. Това беше някакъв Tribute Band, за който се дадоха много пари. Все едно съм бил в софийско село на концерт на местната банда "Пушка и цвеке". Нищо особено.

А Иги ми липсваше в онази задушна, уморителна софийска нощ, когато дори жените - онези близо до сърцето, пренебрегваха мъжете си.