Коварен сезон е лятото, дума да няма, но тази година то ни постави пред неподозирано усложнени екзистенциални лутания на Аз-а. Нямаме предвид ужаса от наводненията, стреса в банковия сектор, световъртежа на политическите рокади или горестта от развода на Бареков както с жена му, така и с Василев, Пеевски и ТВ7. Всички тези неща са сериозни сами по себе си, но друг е поводът за нарастващата ни тревожност.
Това лято ние станахме свидетели на безпрецедентен идейно-културен прелом в лирическото себеизразяване на някои от най-изтъкнатите ни творци и това няма как да не ни се отрази в емоционален аспект.
Хитовете в този период на годината обикновено са отличават с ясно изразена топографска посока (градът се напуска, пътува се до конкретна крайморска дестинация - следва време на безгрижно палуване) и ясна методология на процеса (плажни процедури, засилена решимост за еротична активност и хедонистична алкохолна интоксикация).
Подобни примери не липсват и днес, но все по-осезаемо се прокрадва нишката на невъзможното отпътуване; градът се превръща в непреодолима пречка, от естествен дом за зимуване на твореца („Лятото сме морски, зимата по шопски", както емблематично отбелязва Криско в епикурейския си химн „Идеал Petroff") сега той става негов основен противник.
Налице е сериозен дисонанс в отношенията; колизия, която постепенно води след себе си до трансцедентална самота и обърканост.
Най-показателен в това отношение е съдбовният въпрос към ближния „Къде си брат?", поставен в едноименния сонет на Ангел, Мойсей, Павел, Venci Venc` и Dexter.
Всеки един от лирическите герои търси останалите, но не съумява да ги открие, което води до трагична алиенация.
Риторичните въпроси безспорно са водещи в творчеството на Ангел и Мойсей. След времевото блуждаене („кой ден станахме"), позиционната дезориентация („къде съм пак не знам" - „Тази снимка пази") и екзалтацията от неочакваното („знаеш ли кой видях?") сега себеусещането им ескалира в загубата на най-близкия (брата), когото враждебният град е погълнал („търся те из целия град").
Усещането за изгубеност обаче този път напуска границите на личното и достига до висша всеобща социокултурна неяснота („цялата държава пита").
Градът е в ролята на антагониста, допринесъл за трагедията на универсално братско отчуждение.
Ако допуснем, че Ангел и Мойсей традиционно се чувстват драматично изолирани в обкръжаващата ги действителност и търсят утеха единствено в спомена (изразен най-отчетливо в опазването на някаква снимка), то флагманът на фантазийната увереност Криско също вече изпитва притеснение и желае да замени любимия си хабитат.
До неотдавна той открито декларираше своята връзка с големите населени места („няма град в който да не съм като в нас"- „На никой не робувам"), одата „Видимо доволни" обаче въвежда ясен деструктивен импулс („ние сме на път да събориме градът") и стремеж за подмяна на този познат топос с фикционална дистопия, белязана от загуба на идентичност („Отивам някъде, където няма мои, твои"), липса на функционални правила („други закони") и отсъстващ техническият прогрес („няма ... филми, телефони"). Подобно на Ангел и Мойсей, Криско също декларира алиенация от предишния град, без да успее да се измъкне от задушаващата го хватка.
Подобно настроение откриваме и в елегията на Жана Бергендорф „Самурай".
Тук градът, въпреки своята привидна оживеност („виждам светят улични светлини"; тавтологията е емблематична), вече се е превърнал във вместилище на информационна леност („градът заспива и не ражда новини"). Една такава драматична сантименталност вероятно се дължи на депресията, която лирическата героиня изживява заради травматична колизия (любимият й парадоксално финализира взаимоотношенията им, носейки маска на азиатски боец), но е възможно и обратното - средата да е психологическият катализатор на трагичната промяна.
Най-притеснителната градска трансформация обаче откриваме у барда на творческата дисциплина - Графа. Още преди две години той ясно заяви, че има нужда от освежаване заради „буксуване в системата", но тогава това се случваше едва след приключване на графика с професионални обязаности („свършвам работа и - едва тогава - дим да ме няма").
Протагонистът имаше водеща роля.
По-късно напрежението ескалира и намери отражение в умерения песимизъм като реакция на битието („А дано, ама надали"), но с изричната уговорка, че е само временен („живеем 5 за 4 летните дни"). Протагонистът все още запазваше баланса. В последната му поема „Закъснявам, човек" образът на населеното място се явява фатален за личността, универсализмът на човешкото е ясно изразено в обръщението в заглавието (сравнете го с по-личния вариант „брат" на Ангел и Мойсей, при които човек за човека е брат), но обърнете внимание на промяната в отношението към техниката (нечовешкия фактор).
В „Дим да ме няма" лирическият герой изключваше телефона си, т.е. той контролираше машината, докато тук вече тя контролира него със заплашителния ултиматум на падналата батерия.
Главен виновник за ситуацията отново е дехуманизираният град, сублимиран в хипостазата му на безкраен трафик. И тук трансформацията е налице - в „Давам всичко за теб" улиците бяха „запустели" и така осигуряваха безпроблемното придвижване на Аз-а в подкрепа на свободното изразяване на емоционалното му състояние, докато сега те са главният блокиращ фактор на един евентуален прогрес.
И така - в лятното творчество на някои от водещите ни автори наблюдаваме изключително притеснителна метаморфоза, която известява края на урбанистичното им вдъхновение и бележи началото на нов вид отношения на невъзможно отпътуване. Длъжни сме да отбележим, че крайната дестинация - морето - също изживява своята промяна, в която важна роля играе градацията на заявените фикционални сексуални практики (за справка - Кристо, Криско, Румънеца и Енчев), но това, опасяваме се, е обект на отделен анализ.
