На първия излязъл кадър от "Убийците на цветната луна" - онази прословута снимка, на която Лили Гладстон и Леонардо ди Каприо седят един до друг, героите на филма Моли и Ърнест Бъркхарт се стараят да мълчат, докато наоколо им се вихри мощна буря.
По време на вечеря небето изневиделица се е продънило и е започнало да изсипва обилен дъжд.
Следвайки индианското поверие, героите на уестърн трилъра прекъсват разговора си и застават в пълен покой. Стоически чакайки най-лошото да отмине. Светът се разкъсва пред очите им, но те са убедени, че за стихията не се говори.
В този миг Моли (Гладстон) и Ърнест (Ди Каприо) са перфектната алюзия за "Убийците на цветната луна" - мълчаливи свидетели на безчинствата, които тепърва ще последват.
Мотивирана от действителните събития за съдбоносното забогатяване на индианците от племето Осейдж, лентата на Мартин Скорсезе е пантеон от неудобни за осъзнаване истини.
Едно на ръка е, че майката на американския прогрес е бездушната треска за злато, но и също - че в исторически план най-комфортната позиция е на безучастния наблюдател.
На най-меката постеля лежат не тези, които са застанали на страната на победителя, нито тези, които са подкрепили жертвата, а онези, които са се престорили на нечули, невидяли и неразбрали. Солидна застраховка срещу исторически реваншизъм.
Скорсезе е факир в режисирането на тази идея, залегнала в "Убийците на цветната луна". Подробен, напоителен и времеемък, но факир.
И то такъв, който ще ви накара да се влюбите отново в киното, макар да сме в разцвета на стрийминг годините.
Филмът на Скорсезе с дължина като за минисериал (3 ч. и 30 мин.) разбива на отделни епизоди варварските обстоятелства, при които осейджите от Оклахома са избивани заради парите им от находища на петрол.
Откриващата част е кръстена "Галеници на съдбата".
С нея в основни линии са щрихирани базовите условия по безконечното разселване на индианците Осейдж, докато накрая "бялото" правителство на САЩ не е напълно убедено, че ги е извозило, като им дава най-негодната за обработване земя.
Точно това племе обаче е родено под щастлива звезда. Няколко копки в твърдата като кремък почва и първите заселени осейджи в Оклахома танцуват под фонтан от нефт.
От там насетне виждаме драматично преобръщане на расовата пирамида в щата. Превъзходството на белите се стопява от напора на нароилите се червенокожи милионери.
Цивилизованите бели прислужват, ласкаят, кланят се на "диваците с перата", които до вчера са живеели на стада в типита. Безподобна картина за общия фон в САЩ през 1920 г.
В строя на червенокожите обслужващи е и Ърнест Бъркхарт, бивш военен, наскоро пристигнал в Оклахома и настанил се при чичо си Уилям Хейл (Робърт де Ниро) - големият благодетел на окръг Осейдж.
Ърнест е красивият селски идиот, който си изкарва прехраната с каране на такси. Извън курсовете с колата, животът му се върти около двете му най-големи страсти - хазартът и жените. Най-вече жените.
Както казва самият Ърнест - харесва ги всякакви: слаби, дебели, бели, черни, сини...
"А червенокожи?", пита го чичо му Хейл, когато го посреща в дома си.
"И червенокожи", отговаря Ърнест, твърде глупав, за да разбере, че с току-що е сключил сделка с Мефистофел.
Под прицела на глуповатия му сексапил попада индианката Моли - наследница на петролно имане и стара мома с диабет, която се нуждае от партньор. Двамата се женят, а сватбата им става знамение на зловеща мистерия.
Малко след като я провъзгласяват за госпожа Бъркхарт, всички роднини на Моли един по един започват да умират.
В течение на филма Скорсезе ни показва и други "загадъчни" смъртни случаи на осейджи, но спира погледа ни върху семейството на Моли. Тяхната съдба е мостра за кланетата в окръга, благословени от американския расизъм.
Триото Де Ниро-Ди Каприо-Гладстон изнася филма на плещите си.
Макар разследването на убийствата от "младото" ФБР и последващият съдебния процес срещу виновните да са съществен дял от историята, сърцевината е заговорът за заграбването на парите на Моли Бъркхарт.
В сценария си Скорсезе дава, така да го кажем, извинение за терора над богатата индианска фамилия. И няма да повярвате колко на място звучи. Мотивът е отлично обоснован и даже разумен, ако, естествено, извадим всички човешки закони от сметката.
Убийците на цветната луна със сигурност са кръвопийци, но пък са водени от желязна логика. И без проблем маскират намеренията си.
Парадоксално е, че племето сравнява мъчителите си с лешояди, койоти и змии, самозалъгвайки се по човешки навик, че злото се познава отдалеч, като в същото време врагът се спотайва в пазвата им и се преструва на приятел.
По този показател актьорската игра на Леонардо ди Каприо е във върхова форма. Ролята на простосърдечен будала му пасва като ръкавица, а с превъплъщението си прави едно лукаво намигане към гения Марлон Брандо.
Нали знаете онзи култов фасон на Дон Корнеоне (Брандо) от "Кръстникът", при който устните му гледат надолу? Това е "тъпото изражение" на Ди Каприо, докато героят му Ърнест слуша заповедите на чичо си.
Може просто така да му е дошло, но ми се иска да мисля, че Лео умишлено е избрал тази физиономия, за да я пренесе дяволито от кукловода в киното (Дон Корлеоне) към марионетката (Ърнест Бъркхарт).
Лакомството на филмовия спектакъл са и широките планове в уестърн стил, както и музикалното озвучаване на "Убийците на цветната луна". Във визуален и музикален смисъл филмът е удоволствие за сетивата.
На равнище послание и история продукцията представлява чудовищна равносметка. Набляга на факта, че нищо в живота не остава скрито-покрито за вечни времена.
И най-добре пазените тайни все някога ще изплуват на повърхността, а пощада за съвестта ще има само за онези, които не притежават такава.
Полезен философски урок, преподаден от Мартин Скорсезе. Зловещ отвсякъде, но имаше нужда да се каже. И заради него си заслужава да устискате трите часа и половина в киното.
"Убийците на цветната луна" излиза по кината от 20 октомври.
ПРИСЪДАТА ЗА "УБИЙЦИТЕ НА ЦВЕТНАТА ЛУНА":
