Част от най-големите имена на операторското майсторство са преминали през пейзажа на неговото лице. Във филмите на Морган Фрийман има толкова близки кадри, че е вероятно неговите фенове да смятат, че познават всяка бенка и луничка около меланхоличните му очи.
Микрофонът на снимачната площадка също му е почитател заради дълбокия глас, продължение на таланта му пред камера. Но и при тази база за начало, Фрийман е сред поколението тъмнокожи актьори, за които няма много място под холивудското слънце.
Индустрията ги наричала magical negro (бел. ред. "магическият негър") - любим троп на продукциите преди промените в Холивуд през през последните години, в който "по-тъмният герой" - често социално безсилен, физически немощен или инвалид, осигурява подкрепа на белия герой, помагайки му да открие кой е и каква е житейската му мисия.
Морган Фрийман е носил този етикет през по-голямата част от кариерата си.
Той е от онази "любезна" вълна на актьори, патерица за белия протагонист. Той шофира колата в "Да се возиш с Мис Дейзи", съветва Тим Робинс в "Изкуплението Шоушенк", духовен водач е на Джак Никълсън в "Ритни камбаната с финес", наставлява Брад Пит в "Седем" и осигурява на Крисчън Бейл технологичните играчки, които завършват образа му на Батман.
За Морган Фрийман magical negro можеше да е доживотно клеймо, ако не беше филмът "Непобедим", разказващ историята на Нелсън Мандела.
Разходката му из образа на бившия южноафрикански президент е дълга и пълна с предизвикателства, защото, както казва самият актьор, "най-трудно е да се изиграе жив човек".
За Фрийман не е от значение, че има физическа прилика с Мандела. По-важното, което е искал филмът да предава, е манипулативният чар на лидера, спокойната му увереност, целенасоченост и усещане за мисия, които го превърнаха в една от най-завладяващите фигури на неговото време.
Идеята на Морган да създаде възможно най-точния психологически портрет на Нелсън Мандела в киното започва с диво преследване на лидера. По време на публичната пресконференция на Мандела през 1994 г. за популяризиране на мемоарите му Long Walk of Freedom актьорът използва познанството си с репортер-кореспондент на New York Times, за да заеме мястото му.
Сяда сред журналистите, изчаква да започнат с въпросите и когато времето му идва, вдига ръка и пита Нелсън: "Какво ще кажете да ви изиграя във филм за живота ви?".
"Казах му, че искам пълен достъп до него. Да го наблюдавам, да го държа за ръка и да видя как се държи отблизо. Като за президент Нелсън беше изненадващо достъпен. Позволи ми да съм негова сянка. Нещо, което не мисля, че някой от американските президенти ще позволи", разказва Фрийман пред "Гардиън".
След като получава благословията на Нелсън Мандела и убеждава Клинт Истууд да режисира филма, актьорът се заема с купуването на филмовите права за Long Walk of Freedom и наемането на Антъни Пекъм, южноафрикански емигрант, за написването на сценария.
Фрийман настоявал, че ако идеята е да се надхвърли обичайния образ, именно Пекъм трябва да адаптира текста от мемоарите.
"Не ни трябваше герой, който да имитира физическия Нелсън Мандела: как стои, как ходи и как говори. Търсехме нюансите на движенията, които го определят. Вътрешният му живот трябваше да излезе от страниците на книгите", разказва Морган.
И докато актьорът е следил президента на всяка крачка, сценаристът, който трябва да измисли плътна история за него, го е виждал само на снимка и се налага да го изучава от разстояние.
За пресъздаване на ежедневната реч на Мандела, сценаристът изследва писмени документи и стенограми от съдебното дело срещу него. Най-голямата трудност обаче се оказва превъзмогването на ореола, който идва с лидера и създава автоматични асоциации за идолопоклонничество.
"Беше изключително сложно, защото за периода, в който намерих документи за него, той беше представен в най-светлия си вид. Почти не съществуваше нещо човешко в него. А ако бяхме добавили допълнителни усложнения, можеше да изглеждаме обидни и неуважителни", допълва Пекъм за Esquire.
Концепцията за хуманизация на Мандела в крайна сметка се спира с включването на епизод, в който лидерът изоставя собственото си семейство. Със сигурност е вярно, че каузата на Мандела допринася за двата му развода и отчуждението с децата му. В "Непобедим" това е представено със сцена, в която лидерът вдига цяла тълпа на крака с речта си, а няколко минути по-късно не успява да намери думите, за да говори с дъщеря си.
След излизането на филма Морган Фрийман избягва да следи рецензиите.
Актьорът не е човек, който ще се впечатли от критиките или ще разказва от игла до конец житейските си истории. Не го направи преди няколко години, когато осем жени го обвиниха в неуместно поведение, а той използва говорителите си, за да се извини затова, че някой се е чувствал некомфортно в неговата компания.
И все пак не успя да избяга от едно ревю за "Непобедим", прочетено му за интервю в Esquire. Текстът прави комплименти на режисурата, на пресъздаването на мемоарите, а когато стига до Морган Фрийман подчертава, че актьорът е успял да избяга от сянката на magical negro, на което той отговаря с краткото: "Господи, какво облекчение!"
