„Кажи ми какво ядеш, за да ти кажа какъв си."
Това знаменито прозрение прави в книгата си „Психология на вкуса" френският гастроном Бриля-Саверен, но сентенцията му далеч надминава скромните ограничения на небцето. Вкусът не опира само до стомашно-чревния тракт.
Храната, която поглъщаме, е опит да задоволим друг вид глад и е само част от по-обширното блюдо, наречено култура.
То е гарнирано с известна доза ирония, сантимент, пропаганда, патос, фалш, усмивка или драматизъм - съставките са по избор. Особено когато става дума за кино - сферата, в която човек спокойно би могъл да преяде с гарнитурата, убеден, че похапва най-фино гурме.
Затова и от психологическа гледна точка „кажи ми какво гледаш, за да ти кажа какъв си" е много по-вярно заключение - понеже ние и с хляб можем да минем, но зрелището е онова, което засища сетивата. В класацията на БНТ „Лачените обувки на българското кино" родният зрител ясно показа какво ястие предпочита най-много.
Подобно на героя на Чаплин в „Треска за злато" и при нас прегладнелият гласуващ трескаво си изяде чепиците, илюзорно убеден, че са creme de la creme, но това не бяха онези лачените от шедьовъра на Рангел Вълчанов (те са прекалено жилави за храносмилане), а
добрите стари патриотични цървули, по които лак няма, а единствено подправката на „историческата истина".
Тя никне свободно по поляните и се бере с лекота. Между другото, „истина" е термин, напълно чужд на явлението, наречено „великата илюзия", ама не го казвайте на никого, че ще ви намразят.
Не ни разбирайте погрешно, тук не говорим за художествени качества на продукта, актьорска игра или операторско майсторство, а за желанието да се себеизразиш чрез погълнатото.
Ястребовски гризна края на танцуващото хлебче (цитирайки отново Чаплин) и се задави; прасенцето на Пурко изяде всичко с гаранцията за превръщане в Малкия слон от Странджа планина, пък хилаво си остана.
И двете са чудесни метафори за филмова консумация от съвременния зрител.
Той обаче предпочете визията на традиционната богата софра насред поляната (онази с истината) и поробителския крак, сгазил погачата ни, за сметка на аромата на праскови, козята пастърма или балкантуристката трапеза на Миташки.
При всички случаи си оставаме гладни, ама само в този знаем със сигурност кой ни пречи да се наядем; а на нас винаги някой трябва да ни пречи.
Да оставим за малко вкусовите алюзии. „Лачените обувки на българското кино" е гениално заглавие, дори авторите му да не си дават сметка за това. То е намигване към сирачето Моне от песнопойката на уличния трубадур, чиято къща е изгоряла, барабар с роднините, но то си нахлузва лъскави ботушки, за да иде на война.
Малко или много, това е състоянието на родната кинематография, твърдо решена да води неравна битка с чуждите армии, въпреки бедността и мизерията си. Чифт лачени обувки и се чувстваме готови за подвизи, тъжна и неразбрана ирония, запратила лентата-кръстник на Вълчанов на опашката във финалното гласуване.
Парадоксално, но филмът-победител е най-добрата илюстрация на детинското ни усещане за конфликт на фона на врява, гърмежи и камбани в златни кубета (а понякога и чанове).
Пурко би се надсмял над наивността на това сираче, а Иво Обренович и Елисавета биха му обяснили колко безсмислено е разделението.
И все пак само чрез него очевидно можем да се самоидентифицираме. Ние (не само киното ни) не сме част от общото, ние сме нещо отделно и „Време разделно на българското кино" изглежда щеше да е по-адекватно, макар и доста по-печално име на инициативата.
Филмите са като жените - никой не бива да разбира, че друг някога е бил по-обичан, така че подобно класиране вещае разделение само по себе си.
Но то може да бъде под знака на усмивката, младежкия бунт или любовта. Избереш ли да е увенчано от пропагандна патетика, напълно си заслужаваш усещането на самотна жертва.
А в крайна сметка при сирачетата май всичко опира до това, не мислите ли? Те твърде лесно се лъжат, понеже си нямат никого.
Нали така, дедо Рангеле? Кажи нещо, дедо, кажи квото сакаш... Ама дедо мълчи, а ние пак тръгваме на война, пък макар и на кино.
