Има една вълнуваща конспиративна теория, която все още броди из коридорите на Холивуд. Според нея Алфред Хичкок не е режисирал известната "сцена под душа" в шедьовъра си "Психо".
Някои твърдят, че оставил тази работа на асистент-режисьора, а други - на главния си оператор Джон Л. Ръсел. Въпреки че за това няма потвърждение, теорията витае из въздуха като история, с която хората обичат да си чешат езиците.
"Психо" е от онези филми, обречени да бъдат придружавани от интересни истории, които да засилят още повече митологичния му ореол. Ето няколко:
Когато студиото отказва да продуцира филма, Хичкок залага цялото си имущество, за да го направи. Преди това изкупува всички копия от романа на Робърт Блох, за да може публиката, дошла да гледа филма, да се шокира от финала. И да, той е шокиращ. А пък книгата на Блох е базирана на живота на реалния психопат и сериен убиец Ед Гийн, за чийто зверства може да прочетете, ако имате по-здрав стомах.
Друга история гласи, че тъй като Хичкок сам организирал премиерата си, решил да заключи публиката вътре, за да не може никой, който е закъснял за филма да влезе и така да развали удоволствието на онези, които са дошли на време и вече гледат.
Историите продължават - от каста на Джанет Лий, през избора на Антъни Пъркинс и Вера Майлс, чак до историята, че за кръвта в сцените Хичкок е използвал течен шоколад, чиято текстура се стича толкова приятно по стените и напомня на истинска кръв...
Истината е, че Хичкок е майстор и филмите му заслужават да са легенди, украсени с напудрени истории. Той е един от колосите на седмото изкуство, без които киното днес нямаше да е това, което познаваме.
Две години след като създава "Психо", Хичкок се заема с филмирането на друга кратка история, този път от любимата му Дафни дьо Морие. Преди това двамата са се "срещнали", когато Хичкок решава да филмира романа й "Ребека". За "Птиците" обаче - филм, който се случва много години след "Ребека", той открива новата си любима звезда - младата и красива Типи Хедрън. Майката на Мелани Грифит е изгряваща актриса и участва предимно в реклами. Историите около "Птиците" варират от неприятни до страшни. Говори се, че Хич е бил така обсебен от Типи, че я тормозел винаги, когато имал възможност. Повтарял дубли до безкрай и бил изключително рязък. Най-ярката история, която остава в Холивуд, разказана от самата Хедрън, е онази, в която той решава да използва реални птици за сцената на тавана, без да предупреди актрисата.
Съответно лицето и тялото на Типи са издрани от пернатите животни, а дублите, които Хичкок си позволява да направи са повече от необходимото. След това снимките са спрени за няколко дни, докато Хедрън се възстанови. Въпреки това двамата работят заедно още веднъж по филма "Марни" и никога повече не се срещат.
Друг човек, който обича да прекалява с използването на лентата е Стенли Кубрик.
Неговите филми също са пълни с истории и легенди. Една от най-любимите е тази, в която той умира преди края на снимките на "Широко затворени очи" и Том Круз довършва филма. Нещо, което в наши дни звучи абсурдно, но много хора го вярват. Да, Кубрик наистина умира на финала на филма, но няма доказателства, че някой от актьорите участват по какъвто и да било друг начин в създаването на тази великолепна епопея за любовта, секса, отчуждението и страстта.
Друг филм на Кубрик, който заслужава внимание заради историите свързани с него, а те са истина този път, е "Сиянието". Три години след като е публикуван, романът на Стивън Кинг е взет за филмиране. Кубрик променя голяма част от текста, заради което и до днес Кинг не понася филма, но истината е, че "Сиянието" е шедьовър.
Хичкок е казал, че ужасът не се създава от това просто да покажеш кръв и чудовища на екран, а да дадеш на зрителя съвсем малък поглед - като сянка, пръски, писъци - и неговото въображение ще свърши останалото. Използвайки похватите да създаде клаустрофобия в широко пространство, да усетиш чувство на ужас в място, окъпано в топли цветове, Стели Кубрик строи малка чуплива, страшна и истерична кула от карти и доукрасява с Джак Никълсън с брадва.
Репликата "Here's Johnny" ("Ето го Джони"), произнесена от Никълсън на фона на полуизкорубената врата на една стая, в която Уенди - неговата съпруга в историята - крещи истерично, докато той се опитва да я убие, отнема 3 дни заснемане и най-малкото 30 броя нещастни врати в бяло. Днес това ни се струва незначително на фона на сцената, която имаме като финален вариант.
"Сиянието" е от филмите, които може и да не сте гледали, но почти всеки човек може да познае поне по няколко детайла от него: от близначките в коридора, през оранжевия килим, до сцената с брадвата или моя личен фаворит - сцената с бухалката, снимана точно 127 пъти. А финалният вариант е истеричен ужас и една подлудена жена, която не иска да бъде докосвана от Джак Никълсън, а той изглежда по-страшен и от най-гнусната версия на Торбалан.
От "Уенди, прибрах се", през "Ето го Джони", "Червена стая, червена стая" до известната стара поговорка "All work and no play makes Jack a dull boy", всичко в "Сиянието" е код, който, разбира се, ще бъде разкрит с финалния кадър.
Друга история от дебрите на киното е свързана с "Боен клуб".
Там, съвсем на финала, когато корпоративна Америка бива обгърната в пламъци, се появява 25-ти кадър на пенис. И не, това не е конспирация, а истински факт. Историята тук няма много краски, а само краткото обяснение, че в знак на бунт, какъвто е целият филм, Дейвид Финчър - режисьор на проекта и Чък Паланюк - автор на книгата, решават да сложат пенис накрая, в 25-ти кадър, за да го видят само онези, които гледат много внимателно. И наистина, ако гледате внимателно, ще видите как един пенис проблясва за стотна от секундата, за да ви стресне и шокира.
Другото, което киното обича да създава, са приятни легенди и истории отвъд екрана. А няма по-добър човек за това от онзи, който измисля най-цветните и странни светове в Холивуд - Уес Андерсън. Почти всеки филм на Андерсън е приказна история с поука, подобно на приказките на неговия съименник. Но една от най-любимите е онази за Сузи Бишъп...
Сузи Бишъп е младо странно момиче, живеещо в голяма къща, с много братя, на приятно приказен, но леко изолиран полуостров, където една вечер, почти случайно, среща младия Сам. Двамата се влюбват и решават да избягат далеч от всички и всичко, за да бъдат заедно. Историята най-общо описва сюжета на филма "Moonrise Kingdom". Разбира се, подобно на повечето филми на Уес Андерсън, това не е просто история за две влюбени деца. Филмът има дълбочина, пластове, символика и съждения, които до обогатяват неговата великолепна и цветна вселена.
Най-готината история от "Moonrise Kingdom" обаче е свързана с нещо, колкото тривиално, толкова и вълнуващо. А именно, с книгите на Сузи Бишъп. Когато Сузи взима решение да избяга със Сам, тя събира най-важните си вещи в една кошница. Освен храна, котка и чадър, място там намират пет от най-любимите й книги. Малко преди "Moonrise Kingdom" да излезе на екран, Уес Андерсън пуска късометражен филм с името "Moonrise Kingdom: Animated Book Short", в който основният разказвач на историята на Сузи и Сам, в ролята е Боб Балабан, ни запознава със света на Сузи, чрез нейните книги. Във филмчето всяка книга е представена с анимационен скеч и гласа на Сузи, която чете зад кадър.
Книгите стават изключително популярни, не само заради филма, но и заради специфичната си визия. И хората започват да ги търсят.
Докато в един момент не става ясно, че тези книги са написани от самия Уес Андерсън или поне частта, прочетена във филма, и те, съответно не съществуват.
Холивуд е пълен с подобни истории - от проклятия, като това на "Гарванът", където Брандън Лий умира от истински куршум, вместо от халосни и сцената със смъртта му, тъй като е заснета, остава в оригиналния филм. А останалите части са до заснети с друг актьор. Или проклятието на "Супермен", според което почти всеки човек, който играе супергероя, бива застигнат от нещастие или инцидент. Това се случва дори на Хенри Кавил, който претърпява злополука на снимачната площадка на "Мисията невъзможна".
Стига да търсите достатъчно дълбоко винаги в някой ъгъл на някой филм ще се крие поне една тайна, готова за вас. Защото, както казва Хичкок: „Киното, това е животът, без скучните моменти".
