С края на Втората световна война и падането на Желязната завеса светът навлиза в нов етап на своето развитие. Наложен е двуполюсният модел на противопоставяне, при който две всеобхватни идеологии се борят за глобално надмощие.
И докато в Европа границата между тях е ясна и видима, то в останалата част на света не е така, а различните страни в Азия, Африка, Южна и Централна Америка се превръщат в полета за сблъсък на интереси между двете суперсили - САЩ и СССР.
В тази насока са разработени множество тайни планове и стратегии за различни сценарии в контекста на противопоставянето.
Някои от тези планове са свързани с Близкия Изток и включват пълно ликвидиране на местните петролни индустрии, включително и чрез употребата на ядрено оръжие, в случай, че кладенците и запасите попаднат под контрола на Съветския съюз.
През 50-те години страните в Леванта и Персийския залив са в близки отношения със САЩ и Европа, а американски и британски компании управляват добива на петрол в региона. Заплахата от попадане под съветското влияние обаче е огромна, а това кара ЦРУ и британското разузнаване да разработят секретни планове за противодействие при подобен сценарии.
В случай на инвазия петролните кладенци и рафинериите е трябвало да бъдат унищожени, наред с цялото оборудване и складова наличност. Западът е бил готов на всичко необходимо, само и само ценните ресурси да не попаднат в ръцете на комунистите.
Цялата идея излиза на бял свят през 1996 г., когато служители на президентската библиотека "Труман" случайно декласифицират част от документацията по случая. Всички подробности обаче стават ясни 20 години по-късно. Тогава Националният архив по сигурността към университета "Джордж Вашингтон" публикува всички секретни документи, разкривайки ролята на ЦРУ в идеята за опустошение на Близкия изток.
Планът, маркиран като NSC 26/2, е разработен и официално приет от президента Хари Труман през 1949 г. Това се случва година след Берлинската блокада, която провокира страховете, че съветската агресия може да продължи и на юг в посока ценните Иран, Ирак и Персийския залив.
Може да се каже, че той влиза и в цялостния контекст на доктрината "Труман", създадена с цел възпиране на разпространението на комунизма чрез оказването на политическа и икономическа помощ на застрашени държави.
Явно обаче доктрината е включвала и други средства.
Според документите по NSC 26/2 Държавният департамент е трябвало да надзирава цялата дейност, докато отговорността на ЦРУ е била свързана с прякото изпълнение и оперативните подробности.
Така например един от първите хора, с които се свързва разузнаването, е Тери Дюс, вицепрезидентът на Aramco - петролната компания, действаща в Саудитска Арабия. В момента тя е държавна, но в началото на 50-те корпорацията е собственост на американските Exxon, Mobil, Chevron и Texaco.
Дюс бързо се съгласява на съдействие и предоставя ценни съвети за запушване на петролни кладенци и унищожаване на оборудване, което съветските сили трудно биха могли да заменят. От Aramco дори предлагат техните служители да преминат през обучение и да бъдат считани за военни. Така те нямало да бъдат екзекутирани заради саботаж в случай на залавяне.
От своя страна ЦРУ поставя свои хора на различни длъжности в Aramco с цел да бъде събирана по-лесно информация и да се координира цялата дейност в случай на съветска инвазия.
През следващите години сходни сценарии са създадени и за Кувейт, Бахрейн и Катар, където американските и британските компании също се съгласяват да сътрудничат, въпреки известни затруднения и преработки на плана след новата администрация на президента Дуайт Айзенхауер.
На други места обаче ситуацията е доста по-сложна.
В Иран и Ирак действа Великобритания, която се включва в плана, но за разлика от САЩ, няма същата тежест в региона. В Техеран и Багдад правителствата имат съществени дялове в петролната индустрия и по тази причина в Лондон с основание се опасяват, че иракчани и иранци няма как да се съгласят на сътрудничество със секретния план на ЦРУ.
Трябва да се отчете и фактът, че през 1952 г. на власт в Техеран идва премиерът социалист Мохамед Мосадек, който национализира Англо-персийската петролна компания, произвеждаща почти половината горива от целия регион.
Хора като Мосадек се оказват пречка не просто за плана за Иран, но и по отношение на цялата стратегия. Затова и година по-късно Мосадек е свален с преврат, подкрепен от ЦРУ и Ми-6.
Все пак държавата продължава да увеличава своя контрол над петролната индустрия, а същото се случва и в Ирак. Това оставя британците с малко опции за действие, като те отхвърлят различни идеи за използване на парашутни десанти или бомбардировки.
През 1955 г. се обсъжда дори ядрен удар.
"Най-ефективният метод за унищожаване на петролни съоръжения би бил чрез ядрена бомбардировка", пише в секретен доклад на британския Генерален щаб, който дори изпраща запитване до Вашингтон за евентуално американско участие в тази идея.
Не е ясно какъв е бил точният отговор, но при всички положения документите показват, че е имало дискусия за тази възможност и вероятността да се използва ядрено оръжие в Иран.
В крайна сметка новите реалности в Близкия изток след средата на 50-те се изменят, а към директната заплаха от СССР се прибавя и тази от нарастващия арабски национализъм с идването на власт на египетския президент Гамал Абдел Насър.
При новите обстоятелства NSC 26/2 е изцяло преработен и заменен с нов план, изключващ водещата роля на ЦРУ, както и каквото и да е участие на петролните компании и техните служители. Самата идея не е ликвидирана напълно, но целият план е преработен наново с акцент върху превенцията и защитата на петролните съоръжения чрез армията.
През следващите години развитието на плана остава неясно. За последно той е споменат през 1963 г. от администрацията на президента Кенеди. Тогава от Белия дом е изпратено запитване към Департамента по отбраната дали планът все още е актуален.
Не е ясно какъв е бил отговора и дали изобщо е имало такъв. В резултат така и не се разбира кога е изоставен планът и колко пъти е преработван оттогава.
