Представете си следната картина. Возите се на борда на кораб. Около вас е пълно с бойци. Някои, като вас, са облечени в брони, стискат саби и щитове, други са въоръжени с копия, а тук-таме се мярка и по някоя аркебуза.
Пред вас се появяват очертанията на суша.
Дива, непозната земя, населена със странни хора. Езикът им няма нищо общо с вашия. Облеклото им е доста по-различно. Вярват в различни неща, имат различни ценности. Лицата, косите и очите им са различни от тези на вас и спътниците ви.
Чували сте легенди за тази земя, за богатствата ѝ и за възможностите, които предлага. Тучни равнини, чакащи да бъдат покорени и преразпределени между вас, другарите ви и техните семейства, които все още са там, отвъд морето.
Забулени в мъгли планини, покрити с вековни дървета. Тайнствени котловини, древни каменни крепости и все места, на които може да очаквате да се сдобиете с по някое съкровище.
Няма и тридесет години, откакто първите хора на вашия владетел достигнаха тези места, завзеха бреговете и част от вътрешността и ги обявиха за собственост на своя господар и на Бог. А сега идвате вие, следващата вълна завоеватели и заселници.
Вашият владетел, вашите духовници и вашите преки командири са ви казали едно и също - тази земя трябва да се спечели, а хората в нея трябва да приемат единствената, праведна вяра. Цената за тяхната верска заблуда ще бъде изплатена с труда им в полза на завоевателите-просветители, които ще донесат със себе си цивилизацията и правилния начин за божия възхвала.
Всеки, който се сражава в името Божие, ще получи земи и привилегии, а онези, които паднат в името Му, ще заслужат мястото си в рая. С вас има и неколцина духовници, които ще се пръснат по новия свят пред вас, разнасяйки словото на святата Книга.
Те ще създадат своите духовнически задруги, които да обработват и облагородяват запустелите и диви земи из хълмове, равнини и планини. Техните мисии ще се превърнат в притегателен център за нови заселници, подмамени от възможността за данъчни привилегии и възможност за свободно разпореждане с неразпределените земи.
Ако всичко това ви звучи като началото на история за Ернан Кортес, Франсиско Писаро или Алонсо Орелана, а звуците на "1492" на Вангелис отекват в съзнанието ви, натиснете пауза, защото това не е разказ за испанските конкистадори, а за османските.
Вглъбени в собствената си, българска перспектива за историята на XIV век, ние пропускаме простичкия факт, че ако за испанците Новият свят са земите на Мексико и Перу, а за англичаните - днешните Източни Щати, за османците Новият свят са именно нашите земи.
Поколения са израснали с идеята, че Османската империя нямала своя колониална империя за разлика от европейците.
Но това е мит - колониалната империя на Портата са Балканите. Не вярвате?
През 1300 г., на Балканите не са живеели нито турци, нито араби (освен някой и друг търговец), нито татари, черкези и прочие преселници от Изтока. Не е имало нито една мюсюлманска област, град или дори село.
През 1700 г. половината население на Босна, Албания, Косово и Македония вече са мюсюлмани. Мюсюлманите преобладават и в Тракия, Делиормана, Добруджа и Родопите. Пак техните общности доминират в големи градове като София, Пловдив и Одрин.
Само в рамките на 300 години османците са колонизирали и усвоили Балканите така, както го правят и испанците в Латинска Америка, и англичаните в Северна Америка, че може би дори по-успешно.
Самата идея да съпоставяме собствената си история с тази на инките, маите и ацтеките, чероките, апахите и ирокизите сигурно ви звучи еретично, но е крайно време да вдигнем носа от нашето географско ъгълче и да схванем, че нашият исторически път не е нито космически, нито уникален.
Българите, също както населението на днешно Източно Мексико и Боливия, се оказват на първите подстъпи по пътя на настъпваща маса завоеватели, движени от същите политически, религиозни и дори културни ценности, които мотивират и испанските конкистадори и английските колонизатори.
Османците, също както Кортес или квакерите, вярват неотменно и твърдо в Бог. Разликата е, че те го наричат Аллах, но все пак, това име също значи Бог. Под флага на Полумесеца кипи същата увереност в провидението, в правото на правоверния и в просветителската мисия, която бумти в сърцата на онези, развели знамена, накичени с кръстове под един или друг ъгъл.
Конкистадорите и османските гази споделят едни и същи ценности на пограничните общества. Това са хора, израснали на границата между две цивилизации - християнската и ислямската, за които упованието в Бог, меча и храбростта са своеобразен кодекс на честта.
Потомствени войни, мъдреци, певци и поети - хора пъстри, кръвожадни и същевременно притежаващи онази особена дълбочина, присъща на човеците, живеещи рамо до рамо със смъртта всеки ден. Ако не вярвате, поговорете, ако ви падне случай, с някой ветеран от Чуждестранния легион или друг, върнал се след тур в Афганистан, Ирак или Мали.
В тази среда лесно процъфтяват всякакви ереси, неортодоксални ритуали и суеверия. Монаси-единаци, кръстители, обхванати от религиозен плам, мисионери, дервиши, имами, суфи - всички тези духовни лица, също както и бойците, са привлечени от Границата.
А от другата ѝ страна те срещат своя огледален образ, изповядващ същите ценности, но наричащ нещата с други имена. Така е още във времето, когато Византийската империя държи напора на селджуците през XII и XIII век, така продължава да бъде и след експанзията.
Легендарният гръцки герой Дигенис Акритас, за когото пеели стратиотите край лагерните огньове преди битка с турците, се среща с мюсюлманския си еквивалент - Саид Батал гази - приказна фигура от селджушките легенди.
После тази борба е пренесена на Балканите между Крали Марко и Муса Кесиджия. В подобен дуел, но не с мечове, а с мъдрост и хитрина се впускат българският Хитър Петър и турчинът Настрадин Ходжа.
Именно тези мъже, жени и деца, населяващи Границата, са и първите османски заселници по нашите земи. Когато керваните им пресичали Босфора и Дарданелите, те се устремяват на север от Галиполи, през разорените и празни равнини на Тракия.
Някои достигали покритите с мъгли върхове на Балкана и ги пресичали, други се бояли от планината и избирали да останат на юг от нея. Също както европейските заселници отвъд океана, османските преселници гледат с почуда и удивление планинските върхове, вековните гори и реките.
Дават им нови, свои имена и започват да измислят за тях свои собствени легенди. Също както европейските заселници отвъд океана, идването на османските заселници и предшестващите ги вълни от завоеватели, носи смърт, скръб и разруха за съществуващата местна цивилизация.
Най-новите исторически изследвания подсказват, че процесът на колонизация и в двата случая следва една и съща логика. Когато испанците достигат Боливия и Мексико за първи път в края на XV век, те донасят със себе си много смъртоносни болести, най-страшната сред които е едрата шарка.
Тя плъзва преди същинското пристигане на европейците и помита значителна част от местното население, отслабвайки съществуващите държави, които са обхванати от анархия и вътрешни борби между владетели и аристократи. Само в рамките на 20-30 години, Кортес и Писаро унищожават най-могъщите местни империи - тези на ацтеките и инките.
На Балканите Черната смърт - чумата - изиграва същата роля, която едрата шарка играе в Новия свят. Между 40 и 60% от населението загива. Феодалния ред рухва. Икономиката е в руини.
Оцелелите аристократи и монарси се вкопчват в борба за власт. Тогава, усетили слабостта на своите противници, идват османците. В рамките на 30 години, земите от р. Морава до Черно море минават под тяхна власт.
Това, което новодошлите и на двете места заварват, е едно и също - битки, социално напрежение и обезлюдени земи. Походите на завоевателите само наливат масло в огъня. Когато в началото на XV век първите мирни заселници от Мала Азия навлизат в Делиормана, областта отговаря на своето име - Лудогорие.
Няма хора, няма градове, няма нищо. Това, което не е убила чумата, завоевателите са разрушили, разграбили или отнесли в робство. Тук-таме някоя паланка или загиващ град подсказват за миналото величие.
Много точно доц. Николай Антов, преподавател в университета в Арканзас, нарича тези земи "Османският Див запад".
Дервиши-проповедници започват да сформират братства и задруги в опустелите земи. Тези "мисии" (да си спомним великолепната лента с Робърт Де Ниро от 1986 г. - б.а.), привличат към себе си заселници, които създават нови селища и вдъхват нов живот там, където поколението преди тях го е изкоренил.
Именно по тази линия започва формирането на съвременната турска етническа общност в България - преселници от стария мюсюлмански свят на Мала Азия към Новия балкански свят. Нищо чудно мнозина от тях да са очаквали своя версия на Обетованата земя, също както героите в редица романи, филми и сериали, посветени на заселването на американската прерия.
Също както и в Новия свят, остават гнезда на съпротива. Испанците ще завладеят Южно Чили и Аржентина, при това не напълно, едва след 1700 г. - 200 години след идването си в Америките. В Перу и Боливия има общности, които са покорени 20-30 или дори 50 години след като Писаро унищожава империята на Инките. Маите в Юкатан са сломени едва към 1697 г.
Османците превземат последните венециански владения на Балканите в началото на XVI век - 200 години след стъпването си на полуострова. Крит издържа до 1669 г., Черна гора никога не е завладяна истински, а Дубровник оцелява чак до идването на Наполеоновите войски в началото на XIX век и никога не влиза в земите на Портата.
Последните български земи, паднали под османска власт остават градовете по южното ни Черноморие, преминали под сянката на Полумесеца през 1453 г., а до тогава притежание на Византия.
Голямата разлика между Новият свят и Балканите обаче е в издръжливостта на местната култура, език и обичаи.
Днес Латинска Америка е изцяло католическа - старите вярвания са сведени до второстепенни, локални прояви, често пречупени през християнската призма. Старите, доколумбови езици умират, а испанският остава общ, макар и разделен на диалекти, в рамките на бившата колониална империя.
На Балканите православието удържа напора на исляма, местното население никога не преминава пълна религиозна трансформация. Християнството оцелява дори в места като Босна, Албания, Косово, Делиормана и Родопите.
От 1700 г., местното население започва да възстановява своя прираст и към 1870 г. възможността за турцизиране на Балканите, която изглежда като реална 150 години по-рано, вече е напълно отпаднала. Въпреки това, османското наследство е живо в рамките на старата колониална империя - в езика, в храната и в манталитета на населението.
Колкото по-смело и разчупено гледаме на своето минало, толкова по-правдива и адекватна оценка можем да дадем на предишните векове и разигралите се в тях процеси.
Българите са народ, който има с какво да се гордее и не бива да ставаме жертва на историческия комплекс за малоценност, така грижливо натрапван ни през последните 75 години.
