Заемаща раздробено на острови, скромно парче земя от едва 43 хил. кв. км., Дания е страна, която през последните две десетилетия на слиза от челните места в световни те класации за какво ли е - благосъстояние на гражданите и качество на живот, безопасност, равенство на половете, спазване на човешките права, дори по консумацията на свинско (о да, датчаните обичат прасето!).
Да се чуди човек как им се получава така добре на скандинавците, при положение, че оглавяват и една друга, неофициална класация - тази на най-неамбициозните предприемачи.
Колкото и нелогично и даже абсурдно да звучи, грешката е вярна. Но ако човек си направи труда да разбере как действа социалната система в тази страна и да опознае народопсихологията, която прави датчанина такъв, какъвто е, ще му стане ясно защо за него не важи Мечо-Пуховската (и американска!) мъдрост "Колкото повече, толкова повече".
Синдромът BMW
Не, не става дума за медицинско състояние, кръстено на автомобилния гигант, а за бизнес модел на поведение и мислене. Някъде в началото на предходното десетилетие основателят на инвестиционния фонд Dansk Vækstkapital Ларс Ньорбю Йохансен е този, който дава име на феномена, заради който малкият и среден бизнес в Дания изглеждат като в състояние на стагнация.
"Собствениците на стартъпи тук спират да развиват бизнеса си в момента, в който вече могат да си позволят да си купят BMW", казва Йохансен, визирайки колата като критерий за това, че бизнесменът е достигнат лимита за лукс по датската ценностна ска̀ла.
Защо му е на предприемача да се разраства и да печели още пари, повечето от които държавата така и така ще му вземе под формата на данъци и такси? А и изкачването нагоре по корпоративната стълба би означавало повече бачкане, ergo повече часове далеч от семейството, лишаване от биричката с приятели в 5 следобед и по-малко време за любимите сериали, риболов и ваканционни пътувания.
Да си богат не е лъжица за всяка уста
Сега сигурно си мислите, че ако на смотаните датчаните беемвето им е "топът на топа", значи сериозно губят по точки даже от един Перник. Moже и така да е, обаче с тази (не)малка разлика, че ако перничанинът плащаше между 140 и 180% данък върху колата си както датчанина, най-вероятно в Перник щяха да се придвижват предимно върху магарета.
В Дания много, ама наистина много малко хора карат луксозни автомобили, въпреки че броят на милионерите (в американски долари) понастоящем е 306 хиляди, или 6.7% от едва шест-и-половина милионното население¹.
Това обаче изобщо не е само заради трите високи данъка, с които държавата облага собствениците. Причината е друга и българинът трудно би я проумял. Работата е там, че още от малки на датските децата им се втълпява, че да парадираш с високия си социален статус, маркови дрехи и скъпи придобивки е проява на лош, ама много лош вкус, и ако го правиш, ще обидиш другите хора, които не могат да си ги позволят.
Ти не си колата, която караш, нито поста, който заемаш, ти не си повече от другите, ти си просто един от всички. Сигурно вече се досещате, че е изключено да питаш спрелия те пътен полицай дали знае кой е баща ти и той да се стресне като разбере отговора.
Просто ценностната система в това общество не е претърпяла почти никакви промени във времето и никой не си позволява да парадира с материални придобивки и авторитет, за да си спечели по-престижен социален статус. Датските милениали и зуумъри старателно усвояват и прилагат на практика уроците по дискретност и скромност от "старите богати".
Затова и няма как да видите децата и внуците на Ким Форне² да паркират Ducati пред входа си. Във всеки случай не и ако искат да живеят в Дания и да бъдат уважавани.
На полза роду
Разбира се, не само манталитетът на датчаните е причина за проявата на BMW синдрома.
Социалният капитализъм (оксиморонът е моя измислица) в Дания работи по такава схема, че да поощрява паричния оборот и инвестициите в благотворителни начинания и обществени инициативи, а не облагодетелстването на отделни индивиди от приходите от личния бизнес за сметка на общественото благо.
Намесата на държавата в частния сектор е нулева и понеже лицензните права са нищожни (за разлика от тези в САЩ например, където е много по-трудно да отвориш фризьорски салон или цветарница в квартала), повечето частни бизнеси в Дания са малки, с максимум двама-трима служители.
Законодателството е така уредено, че ако оставиш капитала да се върти във фирми и фондове, данъците са сравнително ниски. Но ако ги извадиш от фирмата, за да си ги ползваш за собствен кеф (за кола или вила на брега на Балтийско море примерно), или пък за изплащането на заплати, данъците скачат многократно.
С други думи, ако тръгнеш да се разрастваш и започнеш да наемаш все повече "излишни" служители, в един момент ще установиш, че всъщност няма да ти остане много за лично ползване, след като си платиш данъка. Така че изкарал ли си парите за едно BMW или една малка яхта (каквато е новата мода сред предприемачите в Копенхаген), значи бизнесът ти е стабилен и си достигнал оптималното ниво на просперитет. И си сядаш на задника.
Отстрани погледнато, датската данъчната система може и да изглежда като лошия във филма, но всъщност тя е тази, което прави възможно ефективното функциониране на прочутата по цял свят "made in Scandinavia" социална система. Като се тегли чертата, излиза, че именно служителите в частния сектор, които съставляват едва 20-25% oт населението на страната, носят на раменете си останалите 80% - децата, пенсионерите, инвалидите, безработните, родителите в отпуск по майчинство/бащинство, както и служителите в държавния сектор.
Благодарение на изработеното от тези работни пчелички, представителите на всички обществени прослойки са доволни и живеят добре. Да се пукат душманите и най-вече американците с тяхната изтъркана като стара плоча американска мечта, която, ако ти се изплъзне, ще си живееш на купони в ръждясала каравана, качена на трупчета, до края на живота си.
И няма да имаш пари и за една пломба.
Вместо заключение
Има едно древно финландско проклятие: Tulis talvi ja tappais köyhät. Дано дойде зимата, че да затрие бедните. Финландия не е част от Скандинавия, но го споменавам, понеже проклятието до голяма степен дава историческа обосновка за мисленето на скандинавеца и в частност на датчанина.
Въпреки че смъртта от беднотия е анахронизъм, отдавна останал в миналото, образът на Оная с косата, която идва да те прибере, ако не си се подсигурил да оцелееш през дългата и сурова зима, е толкова дълбоко вкоренен в мисленето на хората, живеещи по тези географски ширини, че продължава да диктува голяма част от житейските им избори и до ден днешен.
Скандинавецът по-скоро ще играе на сигурно, отколкото да поеме неоправдан риск с цел потенциална печалба. Затова и датчаните предпочитат да правят бизнес бавно и славно, вместо да се хвърлят като гладиатори в битки, от които я излязат мегабогати, я изобщо не излязат, защото тигрите са го разкъсали.
Последствията от този тип мислене могат да се обобщят така: а) само големите държавни и частни, фамилни корпорации като Mærsk, Lego, Jysk, Danfoss и др. могат да си позволят лукса да бъдат рискови играчи, и б) хората предпочитат да работят в сигурния държавен сектор, отколкото да правят собствен бизнес.
Както сами разбирате, Дания не е никак добра почва за бизнес амбициите на алчни за бързи печалби международни компании. Нито пък за крайни индивидуалисти. И това е така, защото, колкото и нереалистично и превзето да звучи, датчаните наистина вярват, че щастието не е в парите, а в това да живееш живота си в полза на обществото.
Може би затова са хем богати, хем щастливи.
1. За сравнение: В САЩ, чието население е 325.5 млн., процентът на милионерите е 8.8.
2. Административен директор на Saxo Bank и един от най-богатите хора в Дания, чието състояни възлиза на близо 3 млд. крони.
