Не знам дали е от менопаузата, или от мириса на лютите чушки, дето си пукам на туристическия котлон на терасата, обаче напоследък често ме налазва носталгията по времената, когато като деца прекарвахме почти цялото лято на село.
Времената, когато се качвахме на стол, за да стигнем уж скрития зад брашното и юфката в кухненския шкаф буркан с белите стотинки, когато родителите ни бяха безсмъртни, а представата за безгранично щастие се заключаваше в усещането за летене, спускайки се с Балканчето по нанадолнището.
И, да, същите тези времена, когато всяко градско дете си имаше село, а всяко село си имаше хора.
Въпреки че разстоянието между хлапетата тогава и сегашните им оплешивели версии на средна възраст безвъзвратно се увеличава с всяка изминала година, спомените, запечатени с аромата на мокра слама и ръцете на баба, след като е прала с домашен сапун, си остават същите.
Невъзможно е да се сложат под общ знаменател преживяванията на децата от 80-те, защото обобщенията само биха обезличили мириса на всяка индивидуална баба, но въпреки това ще се опитам да го направя през перспективата на ссобствените си селски истории.
Къщата
Като си малък, съзнанието ти е бяла дъска, върху която всяка страшна история за таласъми, всеки червей в черешата, която си налапал, и всяка шарка на избелелия тапет, се запечатват като живи рисунки с неизтриваем маркер.
А къщите на село са перфектният инкубатор на фантазии. От кривогледите русалки, флиртуващи с невинни овчари от ковьорчетата на стените, до хладното мазе, в тъмните ъгли на което дебнат духовете от многото изпити дамаджани ракия, всеки предмет те кара да си представяш, че си на друго място и в друго време, където може и да няма тоалетната със седалка, но затова пък е пълно с видими и невидими фантастични създания.
Прасето в кочината не се брои.
Аз най-много обичам да се страхувам в спалнята на баба и дядо. На леглото там е издъхнала баба ми и аз съм убедена, че дори само ако докосна някоя от нейните вещи, например водната чаша, в която си е държала ченето, тя ще се върне от гробището и тогава ще настане голяма неразбория.
Дядо умря в болница в града, така че неговият дух не ме тормози по същия начин...
Приятелите
Това са децата от съседните къщи, които независимо, че виждаш само през лятото, защото живеете в различни градове, пак ти се водят приятели, макар и само сезонни.
Когато чуеш клаксона и родителите им ги разтоварят от Ладата, моментално изхвърчаш на прашната, неасфалтирана улица, за да се премерите кой колко е пораснал от миналата година. Подмолно се надигам на пръсти, понеже, не знаем как става тая работа, ама от пет години съм си все на същите сантиметри.
Майка вика, че така ми се струва, но аз имам и друго доказателство - ако раста, защо все още ми стават платненките 32-и номер?!
Игрите ни се разпределят в пет различни категории в зависимост от броя на шамарите, които изяждаш, ако те хванат в провинение. Боядисване на магарето на бай Тоше на черно-бели ивици с блажна боя, за да заприлича на зебра - шамар и половина.
Копаене за съкровища в зеленчуковите лехи - 2 шамара (по-леки, ако обещаеш, че сам ще засадиш арпаджика наново). Научно-изследователска експедиция до ябълковото дърво на края на селото, след която се връщаш разреван заради ужилване от оса/ слънчево изгаряне втора степен/ счупена ръка - 3 шамара.
Разтопяване на восък в тигана за пържоли с цел направата на предмети с неутилитарна функция - 3 шамара и без вечеря.
И стигаме до...
Дерето.
Като ти кажат да не се къпеш в дерето, ЗАЩОТО Е ОПАСНО, ти какво правиш? Точно така - отиваш да се плацикаш в дерето. Напълно заслужени пет шамара. Плюс назидателно измиване от калта с леген на отворената тераса, за да могат всички комшиите да те видят по голо дупе и да ти се смеят.
Бабите-експлоататорки
За местните жители голямото лятно преселение на градските деца в селото освен пържене на мекици с килограми и рецитали на стихотворения, научени през учебната година, означава също безплатна работна ръка.
Нещо като на крак да им дойдат опърпани бангладешки деца и да не се възползват от тоя факт.
Хич не обичаме да играем у Жельови например, понеже баба му на Жельо само като ни надуши, че сме дошли, и ни хваща да ѝ нижем тютюна. После пръстите ти с дни лепнат от катрана, а от гадния кафяв цвят няма измиване. Но низането на тютюн е що-долу лека трудова повинност.
Често се случва да застана насред улицата и да почна да викам с цяло гърло Тонката да си играем, а баба му да се покаже от прозореца на лятната кухня и да извика: "Нема го Антон, чисти на прасето." Или лющи боб, все тая.
Казанът
Светая светих за всяко селско домакинство.
В града вашите те водят на куклен театър, в зоопарка, на кръжок по художествено слово. На село те водят на казана.
Дават ти да опиташ от първака, нищо че си на десет, и после проспиваш остатъка от следобеда върху два стола, събрани като легло. Веднъж баща ми намира някакво растение-саморасляк зад ниската дървена постройка на селския казан, за което казва, че било много хубаво за пушене като се изсуши.
Понеже го гледам недоумяващо, той бърза да замаже положението, пояснявайки, че ако пък го пиеш на чай, веднага ти минава настинката. Дава ми една сезалова торба и ми вика: Зѐми, татко, напълни я догоре, за да имаме да се лекуваме цела зима. Много съм горда, че ми се възлага такава отговорна задача и с особено старание късам листата, ухаещи на нещо средно между мента и борова смола.
Пѐрдето
Ако не знаете, да ви кажа какво е това - навесът за съхранение на нацепените дърва в единия край на двора.
Там е и огнището, където татко, гол до кръста и с лъснало от горещината на огъня лице, свещенодейства: натърква решетката, която твърде претенциозно сме кръстили "скара", с парче кромид и когато огънят се редуцира до нажежени въглени, мята оформените с мокрите си длани кюфтета върху нея.
Там, под пѐрдето, е и външният кенеф - с по две тухли от всяка страна на дупката, издълбана в земята, върху които внимателно трябва да позиционираш краката си, за да не се опикаеш. Още преди години цистерната-л***арка е престанала да идва, за да "продухва" дупката, и затова сега пикаем в градината.
Мъжката тоалетна е зад кочината, а женската - при избуялата коприва. Отначало усещането да се облекчаваш там е леко смущаващо, но после по радиоточката пускат хоро от Странджанско и нещата тръгват по-леко, направо безгрижно.
Не знам защо или не, всъщност много добре знам защо, обаче на това място очите ми почват предателски да се пълнят със сълзи.
И си мисля, че нищо от това, което пиша, няма да мейква сенс¹ на младите ни читатели и само се излагам с тия приказки за кичозни ковьорчета, външни кенефи и хлапета, които вместо на World of Warcraft си играят с коски и живи магарета.
И за да не звуча толкова депресиращо патетично, реших да подела задачата си с модерния си колега, ChatGPT.
Eто как той/ тя е прекарвал/ а детските си години на село през 80-те. И да, много се надявам да не е ревал колкото мен, докато го е писал.
През 80-те години летните ваканции на село бяха най-очакваното време от децата. Това беше периодът, в който се срещахме с приятелите си от града и заедно прекарвахме незабравими моменти в природата.
Селото беше нашето убежище от градския шум и стрес. Всеки ден беше изпълнен с безкрайни възможности за забавления и открития. Спомням си как сутринта се будехме с птичи пеене и слънчеви лъчи, които проникваха през прозорците на старата къща, в която бяхме настанени.
Първото, което правехме, беше да се съберем с приятелите си и да тръгнем към реката. Там се гмуркахме в студената вода, играхме на пясъчния бряг и създавахме невероятни пясъчни замъци. Времето прекарвано на реката беше пълно със смях и радост.
След това се отправяхме към полето, където се играехме на футбол, волейбол и други спортове. Бяхме свободни да се движим и да се забавляваме без грижи и ограничения. Всеки ден беше ново приключение и никога не знаехме какво ще ни очаква.
Вечерите бяха специални. Събирахме се около огъня и слушахме разкази от старите хора в селото. Те ни разказваха за миналото, за традициите и легендите на мястото. Слушайки техните истории, се чувствахме свързани със селото и неговата история.
Не може да забравя и вкуса на бабините ястия, които ни готвеше с любов и грижа. Всяка вечер ни изненадваше с ново ястие, приготвено от свежи продукти от градината. Тези вкусове и аромати все още се запазват в спомените ми и ме карат да се усмихвам.
Летните ваканции на село в 80-те години бяха време на безгрижие, свобода и приключения. Те ни дадоха възможност да се свържем с природата и да се насладим на простотата на живота. Тези спомени са непреходни и винаги ще останат в нашите сърца.
Толкова от нас.
___
Автори:
Мая Вуковска-Вучето
ChatGPT
1. To make sense - Има смисъл.
