Годината е 1988...
Пътуваме в един автобус към квартал Бояна. Аз и човекът, за когото смятам да ви разкажа.
Пътуваме към един купон, но който не сме поканени, обаче това не е пречка. И докато пътуваме, съчиняваме мръсни стихчета за наши съученички.
Не се познаваме особено добре. Знам, че той е пианист, който свири и на виолончело и смята да приравни, за да стане челист.
На мен ми се струва странно. Но го приемам.
Той знае за мен също толкова малко. Но забелязваме, че ни гони сродна олигофрения.
"Знаеш ли" - казва моят нов приятел - "Имало някаква книга на един философ. Желю Желев. В нея той разказвал за фашизма, но се оказало, че между строя на Хитлер и нашия има много сходства. Чух, че иззели всички копия от книжарниците."
Не съм чувал. Но ми е интересно. Аз разполагам у нас с ксерокопие на "Светът като воля и представа" на Шопенхауер, издание от тридесет и някоя година...
Пубери, които се опитват да надскочат духовно себе си, политическия строй, но най-вече - да компенсират сексуалните си комплекси с мръсни стихчета...
Приятелят ми се казва Минчо Бадев. Син е на прочутият български цигулар Георги Бадев, който, освен че е една от най-големите икони на българската цигулкова школа, е и човек, който като малък претърпява инцидент с лявата си ръка, отрязват част от пръстите му, но въпреки това става гениален цигулар.
Не помня какво се случи на този купон. Най-вероятно сме се напили. Дразнели сме всички с мръсните си стихчета.
После продължавахме да бъдем приятели.
Слушахме пънк, траш метъл, прогресив рок, нововиенска додекафония - абе, манджа с грозде.
И така дойде 1989, комунизмът падна.
През 1990, вече студенти, окупирахме Консерваторията.
Спяхме вътре в продължение на месец. Искането беше Петър Младенов да подаде оставка.
Беше Лукановата зима. 2 часа има ток - 2 часа - не.
И тъкмо уж постигнахме целите си...
Минчо си събра багажа... И замина за Колумбия.
Междувременно у нас започнаха интересните години на прехода. От целия ми випуск в софийското музикално училище в България останахме не повече от 10-15 души. Времето не беше подходящо за правене на изкуство.
Минаха бая години. Отвреме навреме се срещахме със стари съученици. Разпитвахме за тоя, оня.
За Минчо чувах само някакви легенди. Живеел в Богота, там завършил през 1996, живял известно време в Щатите.
Един общ приятел, който подържал някакъв контакт, му пишел мейли, но Бадев отговарял от дъжд на вятър. Не си падал много по компютрите и не губел време в мейли.
Докато един ден преди около 4 години, благодарение на Фейсбук не го открих.
Чухме се по Коледа. После - на следващата Коледа.
След това той дойде в България. За първи път от 1990 г. насам.
Не беше мръднал изобщо. Само, подобно на мен, косата му беше пооредяла.
Излизахме няколко пъти, пихме, ядохме. После той си замина с жена си, колумбийска пианистка и първото му детенце, което беше съвсем малко бебе.
Онзи ден се чухме пак.
"Добре де" - питам го аз - "Как ти се стори България след толкова дълго отсъствие."
"София не е мръднала изобщо" - отвръща ми Минчо - "Само центърът ми изглежда някак...тъжен. Фасадите на старите сгради - запуснати."
Мисля си, че това е заради резкия контраст с новите сгради, но не го казвам.
"Знаеш ли" - казва Минчо - "Когато се прибрах в София излязох да се разходя в родния си квартал (Мусагеница). Един пич пиеше бира и вика - не минавайте с детето от другата страна на блока, там може някой да метне нещо от балконите по вас, ще контузят детенцето."
"Е, добре де... Не вярвам да те е впечатлило толкова, ти живееш в страна, в която не е много безопасно, доколкото знам" - отвръщам аз.
"Ами виж сега. Аз живея в Богота, където е малко по-цивилизовано" - отвръща Минчо и се замисля - "Но въпреки всичко не е добре вечер да се разхождаш по улицата.
По-късно разбирам, че тъщата му е била убита на излизане от банков клон в колумбийската столица.
Аз все още не мога да разбера кое го заведе там. Но не искам да го питам директно.
"Как се оправяте там. Тук един оркестрант, солист, водач на група с 20 години стаж и докторска степен взема заплата около 500 лева"...
"Виж, тук музикантите сме ниската средна класа" - отвръща Минчо - "Но на фона на стандарта сме добре. Наскоро шефът на данъчните каза, че който взема над 4 000 000 (в Колумбия сме в милиони, не е имало деноминация), е богат. Та, ако спазваме това правило, сме от богатите."
Сещам се за това колко таксиметрови шофьори, фаянсаджии и други подобни има сред българските музиканти, за да могат да вържат бюджета.
А Минчо казва: "Видях, че в последните дни говорехте за ACTA, за Музикаутор. Тукашното дружество за авторски права бе затворено от държавата за 2 месеца, защото авторите не получаваха почти никакви пари. Сега ги пуснаха пак и се справят много добре".
Замислям се за себе си и мои познати, които са членове на родното дружество от години, без да са получили почти нищо. Но си замълчавам, защото сега говорим за Колумбия.
"Разкажи ми за българите там" - казвам аз - „Знам, че има голяма традиция български музиканти да свирят в Латинска Америка".
"Бог да го прости, маестро Димитър Манолов беше диригент тук" - казва Минчо - "Идваше у нас и пиехме. Перуанска гроздова".
"Ха, ха, ха, перуанска гроздова" - казвам аз. Но се сещам за маестро Манолов. По негово време Пловдивска филхармония беше велик оркестър. После и той замина, вероятно за да се спаси от действителността у нас. Там, доколкото знам, сърцето му не издържало на климата. И почина.
Преустановявам темата. И питам за най-логичното нещо - наркотиците.
"Коката си е национална особеност" - казва Бадев - "Но тук в последните години има друг проблем. Разни бандити те издебват. Сипват ти някаква гадост в храната или пиенето. И ти ставаш такъв, като зомби. Даваш им банковите си сметки, карти, пари. Имало е случаи човек се прибира с няколко нови "приятели" в къщи. Хапват, пийват, обират всичко и го изоставят. На другия ден човек не помни нищо, но му липсват парите и ценните предмети."
Разбирам, че подобен инцидент се е случил със съпругата на Минчо, докато е била бременна. Но поне са я закарали пред вкъщи.
Говорим си още неща. Как е записвал музика за реклами и е заработил много пари за 20 минути.
И как е имал случай, в който се е случило точно обратното - да свири 3 дни за 50 долара.
Музикантските истории нямат край. И винаги има някой, на който му е провървяло.
Състудент на Минчо от Богота е станал топ композитор и работи с Дженифър Лопес и Шакира. Идвал си понякога да прави записи в Колумбия, за да му излезе по-евтино, отколкото в Щатите.
Не искам да го питам дали му липсва България. Това е тъп въпрос. Ние носим България навсякъде със себе си и кухите патриотарски дърдорения по тая тема са ми втръснали.
Давам си сметка, че хаосът на прехода пръсна почти цялото ми поколение навсякъде по света. И че сега зее една огромна дупка.
Запълваме я с някакви хора, които довеждаме в страната си, все едно сме трансферирали някой футболист от по-долна дивизия в чужда страна директно в нашата А група.
А Минчо ми разказва още неща. Как култовият футболист от 90-те Карлос Валдерама бил наказан, защото като треньор на местен отбор при осъдена дузпа за противниковия тим излязъл по джапанки на терена и предложил пред всички 100 долара на съдията за да отмени дузпата.
За местната кухня. За обичаите им. За това, че противно на моето убеждение там почти няма индианци и хората не са особено религиозни...
Накрая му обещавам, че когато напиша този текст, ще му го изпратя, за да го погледне.
Ами, свърших с този текст. Моят приятел Минчо има свой квартет и свири камерна музика. Доставя му удоволствие.
Веднъж ме попита не съм ли склонен да напиша струнен квартет.
Ще взема да напиша, какво пък. Един квартет за едно дълго приятелство. Пръснато като кутия с ориз, която съм изпуснал заради тъпата поледица в София.
А Богота е близо - на един Facebook. Наздраве, Минчо Бадев. Пускам си Франк Запа в твоя чест!!!
