Цял живот си оставаме гимназисти

Какви бяхте? Популярно дете, зубър, нормален, творец или самотник? Чакайте, не отговаряйте. Вместо това - кажете какво прави този въпрос толкова изкусителен?

Не е отговорът, макар че отговорът може да е по-важен, отколкото съзнавате. Поне така излиза от обстойно есе на Дженифър Синиър в New York Magazine, което разглежда какво дълготрайно влияние в живота ни имат годините в гимназията.

Дори и като възрастни, не се отърсваме от гимназиалните класификации

Синиър обобщава серия от изследвания върху подрастващите, за да заяви, че нашите изживявания в гимназията оформят завинаги начина, по който възприемаме себе си, справяме се със стреса и общуваме с другите.

Тя дава няколко обяснения защо това е факт: периодът между 9-ти и 12-ти клас съвпада с фината настройка на предфронталния кортекс на мозъка, който обработва абстракции и контролира представата за собственото "аз".

Така тийнеджърите непрекъснато преобразуват представата си за света наоколо и за собствената си идентичност. Примерът на Синиър: ако харесвате Олман Брадърс, тогава се превръщате в "Аз съм типът човек, който харесва Олман Брадърс".

Тийнеджърският мозък буквално се къпе в допамин, което кара човек на тази възраст да възприема прекалено интензивно всичко - и доброто, и лошото. Тийнеджърските години също така имат странна яркост в паметта. Има смисъл тезата, че възрастните може би използват тези спомени като конструктивни елементи за идентичността си.

Въпреки че гимназията е определяща за характера, може да бъде и същински ад

Синиър определя това като тежест над останалата част от живота на хората, която е доста разрушителна. Буквално тя казва: "Повечето съвременни гимназии са твърде садистично и нездравословно място, където да изпратите подрастващите".

Това е сериозно твърдение, но Синиър го подкрепя с обсъждане на този период, в който младежите са особено уязвими, а същевременно се изграждат като личности в атмосфера на бушуващи емоции, когато реално нямат представа как да разчитат социалните реакции на другите.

Те са отчайващо неумели да преценят кога са приети или отхвърлени. Синиър цитира изследване, което установява, че само 37% от приятелствата сред подрастващите са взаимни. Същевременно те трескаво се опитват да открият къде се намират в огромния, тапициран с линолеум терариум от хора, с които те нямат почти нищо общо - освен възрастта си.

Нюансите не са особено в центъра на вниманието в такава ситуация - човек подлежи на сортиране, етикетиране, може би дори стигматизиране на база на общ стереотип.

Той се корени в носените дрехи или колко точно килограми трябва да свалите, преди да заприличате на Тейлър Суифт. Прибавяме болезнена чувствителност и несигурност към това какво другите мислят за теб, благодарение на отчайващите умения за тълкуване на човешко поведение.

Има и една обща тенденция да организираш социалния свят в клики, които не отразяват непременно реалността. Или, както го формулира Синиър, "садистично нездравословна среда".

Синиър твърди, че пренасяме нефункциониращата гимназиална динамика с нас в реалността. Отхвърлените и смотаняците носят завинаги този срам в себе си. Спортистите излъчват агресия.

Единственото изключение, странно, е свързано с четящите книги момичета и "принцесите". Въпреки че гимназиалният "елит" демонстрира повече самоувереност от умниците на 16 години, нещата се променят.

Към 24-годишна възраст принцеските отбелязват висока несигурност, а книжните мацки като цяло се чувстват доста добре.

Неясно е защо същата размяна не става и при момчетата. Дали пък не е защото в света на работещите възрастни жените се ценят повече заради разума си и характера си, които изграждат самоувереността?

Честно си признавам, аз харесвах гимназията

Като повечето хора не бях сигурна къде връстниците ме поставяха в метафоричния стол - до степента, в която въобще са мислили за това - но винаги съм се смятала за нещо между езикова зубърка, музикална зубърка и неподлежаща на класифициране. (Надявам се да няма категории за "общо нехаресвани" и "завеяни".)

Някои от тези себевъзприятия наистина се запазиха с течение на времето, други не. Вече не свиря толкова на пиано, така че не се възприемам като толкова музикален човек.

Но дори и етикетите вече да не са в сила, все пак се изненадвам. И се чувствам леко смутена от това колко удоволствие изпитвам от спомените кой в коя категория попада.

Това е любима тема, когато се срещам с приятелите си от гимназията: преценяването какви сме били тогава и какви сме сега. По същия начин обичам, когато приятелите от университета или магистратурата разкриват същността си като подрастващи.

Дори обичам да чета материали като този на Синиър, в които еволюиращите социални позиции на герои като свенливия пълен отличник Кен и златния футболист Джош биват болезнено анализирани.

Откъде идва този интерес? И защо не изчезва?

Дали просто е слабост към носталгията? Или човешката страст към класификацията? Jezebel реагират на материала на Синиър, като публикуват съвети за пет гимназиални архетипа: умници, принцеси, спортисти, безполезни и престъпници.

Motherlode предпочетоха по-практичени подход, предупреждавайки родителите да не допускат гимназиалните им пристрастия да влияят на начина, по който се отнасят с децата си - тийнеджъри.

"Може все още да сме зубъри, красавици или отличници," пише тя, възраждайки за пореден път категоризациите. "Ако може да дадем на нашите тийнеджъри възможността да следват страстта си сред по-големи групи от хора със същите интереси, те ще получат шанс да добият по-добра представа какви точно са."

Което, естествено, е нещо положително и желателно. Като изключим, че звучи крайно неубедително и малко вероятно. Какво кара хората да вярват, че тези "по-големи групи от хора" въобще биха съществували в гимназията? Защо следващото поколение да е по-различно от нашето?

Ние донякъде обичаме тези заклеймяващи етикети, които някога са ни помогнали да осмислим бурната, хаотична екосистема, която може никога да не оставим зад себе си. И до някаква степен те все още ни помагат да се ориентираме в света - дори и сега. Надали ще отмрат просто ей така.