Том Круз не "тича." Той тича наистина. Без една капчица ирония, краката и ръцете му се движат като бутала на двигател W16. Лицето му се стяга като желязно менгеме около стопроцентна решителност (в духа на "Никога не съм правил нещо по-сериозно в живота си"), която вероятно би стопила вътрешностите на всеки друг, който се опита да го стори.
Лесно е да се смеем на актьор, който е толкова сериозен в изиграването въображаем герой, въображаемо бягащ от въображаема заплаха или към въображаемо място. И определено много от нас наистина се смеят на Том Круз и тичането му.
Но последният му филм, "На ръба на утрешния ден", който дебютира в кината в петък, ни напомня, че неговата свръхсериозност е точно това, което прави Круз изключително рядък актьор, който може еднолично да продаде на аудиторията един невероятен, имагинерен свят.
На хартия концепцията на "На ръба на утрешния ден" звучи като абсолютна глупост. Земята е обект на инвазия от извънземна раса, която превзема по-голямата част от Европа, и когато главният герой Кейдж (Cruise) умира в боя, той получава способностите на един от извънземните и изпада в цикъл, подобен на този в "Омагьосан ден".
Той умира, връща се в началото на битката, и така всичко се повтаря нонстоп. В такъв сюжет има твърде много неща, в които вие като аудитория трябва да повярвате: инвазия на извънземни, умения за пътуване във времето, роботски костюми, Емили Блънт, размахваща перка от хеликоптер като гигантски меч, и каквото и да е, което Бил Пакстън се опитва да прави в този филм. Но вие вярвате на всичко това - и започвате да вярвате мигове след началото му - защото самият Том Круз вярва в него.
Или, по-точно, защото Том Круз ви го продава като вселена, в която да повярвате
Като актьор, Круз винаги е бил не толкова творец, колкото търговец. Не в смисъла на това да ви продава филма като продукт, а като пренасяне на преживяване. Круз третира всичко в "На ръба на утрешния ден" (и другите си филми) със стопроцентова сериозност не защото е лишен от чувство за хумор тъпак (въпреки че все пак донякъде това чувство за хумор наистина му липсва), а защото го вижда като работа, която трябва да свърши, като нещо, което всички филми трябва да правят - временно да ни убеждават, че изкуственото, фалшивото е реално.
Ако изгледате няколко интервюта с него, ще осъзнаете, че за него това е абсолютно ясна и недвусмислена работа, при това такава работа, в която той се отчита пред взискателен шеф: нас като аудитория. Както наскоро заяви режисьорът му в "На ръба на утрешния ден" Дъг Лаймън: "Никой не приема доверието на публиката за нещо толкова свещено, както го прави Том." Круз печели това доверие, като се хвърля във филма и работи усърдно, за да направи всяка частица от него, в която участва, максимално убедителна.
Така че ако сцена в "На ръба на утрешния ден" изисква от него да бяга като жалък страхливец, той го прави, бягайки по най-убедителния страхлив начин, по който сте виждали някой да бяга. Лицето му се превръща в хленчещото изражение на паникьосано бебе (или на плачещ Джеймс ван дер Бийк), ръцете му се развяват спазматично като жабока Кърмит, а позата му се изкривява неконтролируемо, все едно гръбнакът му се е превърнал в гума.
Някоя сцена изисква от него да бъде ужасен, влизайки в битка за първи път? И ето, той изрича задъхано думите си, очите му са широко отворени и изглежда сякаш той отчаяно търси начин да се измъкне като кошута, видяла дулото на пушката. Не се съмняваме, че ако някой провери кръвното му налягане в този момент, то би било рекордно високо.
Всичко това може да звучи прекалено и преувеличено извън контекст
Не спорим - Круз определено не е Даниъл Дей-Луис. Той не изчезва, не се обезличава в ролите си. Видимото му усилие да прави това, което прави, никога няма да го направи нещо различно от "Том Круз, играещ едикойси герой" - но всъщност това е просто обратната страна на същия медал.
Това е същият подход "Това е адски сериозно нещо", който ви позволява да се изгубите, да се слеете с нещо - дори и то да е извънземна инвазия. Резултатът, особено в "На ръба на утрешния ден", е не само приятно изненадващ, но и може би дори подмолен.
Ето защо: от една страна, актьорът приятно ни връща към аналоговата ера, като е способен с лицето си, тялото си и чистата сила на волята си да направи нещо, което понякога стотици генериращи високобюджетни ефекти компютри не могат да постигнат: да ни пренесе убедително в един изначално невероятен свят.
От друга страна, той създава приятно лишена от ирония зона, в която се насладите на глупав, претенциозен блокбъстър за масова аудитория като "На ръба на утрешния ден". Няма намигвания към камерата, няма всепроникващо осъзнаване, че всичко това е "просто един филм". Филмът никога не е просто филм за Том Круз.
И знаете ли какво? Това е нещо чудесно
Нужен е някой, който от време на време да приема насериозно нещо като "На ръба на утрешния ден", за да го приемете и вие насериозно. Бягството от реалността може да си позволи повече сериозност, за да бъде третирано не само като безсмислено губене на време. Защото всъщност вие не желаете филм като "На ръба на утрешния ден" да е само глупав, претенциозен блокбъстър; желаете той да е нещо, в което да можете да повярвате, нещо, в което да се изгубите.
Том Круз прави така, че това да се случи. Без значение дали виси от скала, тича по външните стени на Бурж Халифа или крещи колко е важно да се уважава мъжкият полов член. Той осъзнава потенциала на киното да ви пренася другаде за два часа, благодарение на добрата старомодна, лишена от ирония усърдна работа.
Той се старае повече от всички други да ви гарантира, че това ще се случи, че наистина ще повярвате на това, което виждате на екрана. Или, ако го кажем по начина, по който го формулира Тафи Бродесър-Акнър в New York Times Magazine, "Кой досега е работил толкова усърдно за нашето удоволствие?" Това не е нещо, на което да се присмиваме. Това е нещо, за което трябва да бъдем благодарни.
