В една от класните стаи на Университета Донгук в Сеул се разиграва странна картина: професор приканва студентите си да нарисуват бутилка. След това - велосипед. Това не е лекция по изобразително изкуство, а по „Брак и семейство". Професорът изнася урок за променливите полови стереотипи в обществото.
Начинът, по който хората рисуват, може да бъде измерител за тяхната женственост или мъжественост. Ако една жена рисува велосипед, като започне от предната му част, това може да показва мъжествени черти на характера й. И това не е нещо негативно, просто е част от личността, с която всеки трябва да бъде наясно.
В следващата демонстрация професорът показва на студентите си снимки на малки момчета, които бутат бебешки колички, и на момичета, които си играят с миниатюрни инструменти за ремонт. Снимките са рекламни материали на европейски производители на играчки, които оспорват половите стереотипи.
Класът има за цел да помогне на младите хора да се справят с проблемите във връзките си, а може би - един ден и да намерят правилния партньор. Лекциите й са само част от по-мащабното усилие на Южна Корея да се справи с много деликатен проблем: младите хора не искат да се женят, а онези, които все пак сключват брак, не раждат достатъчно много деца.
Това е сложна тема за нация като корейската, която има дълга история на строго разпределение на ролите в семейството. Първите промени в разбирането за „мястото" на мъжете и жените започват едва през 60-те години, провокирани от икономическия бум.
Проблемът с ниската раждаемост
Дълбоко вкоренените традиции в Южна Корея изискват от жената да се грижи преди всичко за домакинството. Мъжете са тези, които носят отговорност за прехраната и доходите. Това разпределение на функциите има голямо отражение върху съвременното виждане на младите момчета и момичета върху брака и семейството.
През 2017 г. Южна Корея регистрира най-ниското ниво на раждаемост в историята си - едва 1,05 деца на жена. Това е много под минимума от 2,01 деца, от който нацията се нуждае, за да бъде стабилна.
Спадът в естествения прираст се случва, въпреки че през последните години правителствата в Сеул са похарчили милиарди долари за инициативи в подкрепа на раждаемостта. Част от тези мерки включват увеличаване на правото на отпуск по бащинство, финансиране на лечението срещу стерилитет и безплодие, приоритетна грижа за семейства с 3 и повече деца и др.
Подобен срив може да се забележи и в други страни от Източна и Югоизточна Азия като Тайван, Япония, Хонконг и Сингапур.
В Южна Корея дори е възникнал специфичен неологизъм: Поколението Сампо. Думата „сампо" означава отказа от три неща - ухажването, брака и отглеждането на деца.
Една от причините за този феномен е свързана с това, че младите хора се затрудняват да намерят работа и да станат финансово независими в икономика като корейската, която страда от слаб ръст и безработица.
За корейските мъже финансовите притеснения са най-голямото препятствие, което ги възспира да сключат брак. Все повече от тях приемат създаването на семейство като въпрос на личен избор, а не необходимост.
Жените също се боят от финансовите последици.
Младите момичета не желаят да се омъжат, тъй като отглеждането на деца и записването им в училище би струвало твърде много. Има жени, които мислят, че е по-добре да си плащат наема сами, да си купуват каквото искат, да си вземат куче и просто да излизат на срещи с момчета.
Но не само финансовите грижи отблъскват корейците от олтара. В Корея има поговорка, че животът свършва, когато се ожениш и родиш деца.
Други признават, че все някога биха искали да се устроят, но настоящите им половинки искат гаранции, че няма да бъде поставена в подчинена позиция в бъдещото им семейство.
В продължение на десетилетия корейското общество изисква от новоомъжените момичета да напуснат родния си дом и да се преместят в къщата на съпруга си, като заемат най-ниското ниво в домашната йерархия. Ким се чувства длъжен да изясни пред момичето, че родителите му не изповядват традиционните схващания.
В страни като Южна Корея и Сингапур съществува процес, който някои определят като „компресирана модерност" - период на много бърза социална промяна, комбинирана с огромен икономически напредък. Ако на Европа й отнема цяло столетие да преживее тази промяна, в Азия тя се случва само за 2-3 десетилетия. Икономиката, образованието и ролята на жените се променят толкова бързо, че институциите и социалните норми не успяват да компенсират закъснението си.
Корпоративният свят е едно от най-големите предизвикателства пред нуждите на модерните семейства.
Много от жените в Южна Корея не желаят да се притесняват как ще отгледат децата си в подобна бизнес-култура, която не полага почти никакви грижи за удобството на работещите майки. Семейният живот на служителите няма особено значение за мениджърите. Източна Азия се характеризира с изискването за много дълъг работен ден и пълна отдаденост на професията.
Друг потенциален възспиращ фактор за жените е неравностойното разпределение на тежестта в домакинството. Според доклад на Организацията за икономическо сътрудничество и развитие от 2015 г. - корейските мъже прекарват средно само 45 минути на ден за задачи по поддръжката на дома. Това е под 1/3 от средната стойност за страните от ОИСР.
Научи ме да планирам сватбата си
Университетският курс по „Брак и семейство" изисква от студентите да работят с партньори в различните упражнения. Студентите наричат тази симулация „гаджета по задължение".
Партньорите трябва да изпълняват определени задачи, с които вероятно ще се сблъскат в реалния живот. Например: как да излезем на среща, без да се охарчим; как да планираме сватба; как да сключим предбрачен договор, който уточнява всички задължения - от разделението на домашните задачи, през модела на отглеждане на бъдещите деца, та до поредността на посещенията в домовете на съответните баба и дядо по време на празници.
Студентите се връщат и на някои базови правила от сексуалното образование. Да обясняваш какво е менструален цикъл на аудитория от двайсетинагодишни момчета и момичета, изглежда доста странно. Ако училищата показват на тийнейджърите как да се пазят от нежелана бременност, то в университета се стараят да дадат на студентите си повече информация, която да ги накара да се отнасят по-положително към секса и да знаят, че държат контрола върху раждаемостта.
Доколко успешна ще бъде тази тактика, все още е рано да се прогнозира. В Сингапур например подхождат с различна инициатива - т.нар. схема „Бонус Бебе" с преки финансови помощи или данъчни облекчения за родителите на всяко новородено дете. Пет години след началото на тази политика обаче няма особен ефект върху раждаемостта.
Южна Корея също се опита да приложи творчески подход в мерките за стимулиране на младите семейства. През 2010 г. служителите от Министерството на здравеопазването и социалната политика в Сеул получиха право да се прибират „по-рано" вкъщи в един ден от месеца, за да прекарват повече време със семействата си. Приключването на работа в 19 ч., разбираемо, не мотивира по никакъв начин държавните служители да се приберат и да се отдадат на създаване на потомство.
Неуспехът на подобни краткосрочни мерки показва, че държавите все още не са решили фундаменталните си проблеми и не са се пренастроили към промяната на ролите в семейството.
Опитите за стимулиране на раждаемостта са безцелни без по-широки социални промени. Преди години властите обвиняваха жените за ниските показатели. След скандал беше свален уебсайт, който показваше местоположението на жени в детеродна възраст.
Подобни неуместни инициативи могат да доведат до още по-голямо капсулиране на бездетните мъже и жени.
Все пак студентите в Университета Донгук гледат на курсовете по „Брак и семейство" като на инструмент за себепознание. Курсът не ги учи как да намерят перфектния партньор, а да разберат какъв тип личност би им допаднала най-много, защото това е пътят към щастливото семейство.
