Поколението, което израсна в залеза на комунизма

Всяко поколение си страда по десетилетието, в което е било младо и безотговорно.

Ние, които бяхме тийнейджъри през 80-те, обаче се оказахме последните, живели най-готините си години без високи технологии.

Сега когато гледам децата си и приятелите им, първата разлика, която виждам помежду ни, е в погледите. Техните са устремени предимно в смартфоните им.

Нашите се рееха в небето. И най-често се спираха в очите на някое разбиващо сърцето създание, в чийто поглед искахме да се отразим. Това не прави нас, децата на 80-те, по-добри или по-изобретателни от тези днес - просто хоризонтите ни се разполагат в различни равнини.

Този текст не е скимтене по отминалото време и хм... младост. Той е, за да си спомним какво беше и за малко да го преживеем отново. Всеки по своему...

През 80-те нямахме готини дрехи. Най-добре облечените бяха синовете и дъщерите на партийните шефове или на международните шофьори.

Първите си пазаруваха от Кореком (магазин, в който се купуваха западни стоки с декларирана валута), а вторите бяха истински модни икони, защото бащите им влачеха в каросериите на камионите си цялата пазарна разпродажба на Запада.

В моя клас имаше двама шофьорски синове и те бяха най-желаните момчета на света - носеха апрески, имаха уокмени, якетата им бяха в искрящи цветове и с емблеми като на международните ски състезания, каквито гледахме по телевизията.

Освен това у тях винаги се намираше по някое и друго порносписание, огромна бутилка уиски на стойка (т.нар бебета), фототапет и чаши от аркопал, течен шоколад и гондола с пеещ гондолиер и въртяща се балерина.

Разменянето на дрехи си беше всеобща практика. Като нямаш нещо готино за обличане, ставаш приятел с тези, които имат. И започваш да си чакаш реда да се разходиш с каквото и да е от гардероба им за един уикенд.

Така се сдобих с едно дънково яке с каракул, което ми беше отстъпено за два дни. Още си спомням как триумфално десет пъти минах с него на „Магура", за да могат всички да ме огледат. Мисля, че това е един от малкото моменти в живота ми, когато наистина съм се чувствала непобедима. В замяна за каракуленото яке бях дала моя зелена блуза с рисунка на момичета отпред и подплънки като на хокеист.

Върнаха ми я с дупка от цигара, което ми даде правото още два дни да съм притежател на каракуленото яке за компенсация.

Като казах „Магура"... Това беше култова сладкарница за сладоледи и мелби на бул. Витоша, отстрани на градинката на НДК, където днес има магазин на един от мобилните оператори.

Сладкарницата беше с изключително висока репутация и адски намръщени сервитьорки. Там се чакаше на опашка да влезеш, а традиционно се ядеше мелба „Дипломат" - два вида сладолед с някаква епична украска от бисквити и шоколад отгоре, която днес ми изглежда истински кулинарен компромис.

Когато „Магура" стана култово място, славата на сладоледената сладкарница беше потънала в прах, но пък народът сядаше отсреща на каменните блокове на градинката и зяпаше кой-какво-що.

Купуваха се наливни и силно разредени бири и кока-коли в половинлитрови пластмасови чаши от бистрата наоколо и се кибичеше с часове. Там се разменяха касетки с музика, продаваха се дрехи на черно, уговаряха се купони и се гъзарееше.

На „Магура" ходеха гъзетата, а пък рокаджиите и лудите глави се събираха в края на 80-те и начабото на 90-те на „Синьото".

Това беше един адски грозен конгломерат от ръждясали павилиони в синьо, струпани точно там, където днес е входът на метростанцията на стадион „Васил Левски".

Тук спокойно можеше да видиш най-желаните момчета от рок бандите - Денис от „Ахат", Емо от „Конкурент", Коцето Калки, Дони, Момчил от „Клас", Васко Гюров от „Ера" и „Ревю", Стенли от „Тангра". Радиото беше наблизо, въпреки че тяхната музика успяваше да влезе само в нощните блокове, които слушахме като спасение от полунощ до три сутринта или в класическата „Музикална стълбица" на Йордан Георгиев (известен като Данчо Стълбицата) и в „Пулсиращи ноти" на Тома Спространов.

Телефоните ни бяха градски и работеха с 5 стотинки. Звъняхме си от тях или направо се уговаряхме за среща за следващите дни. Имахме време и не закъснявахме. Вкъщи се обаждахме да кажем, че сме на мястото, за което сме предупредили родителите си.

Когато закъснявахме да се приберем, те висяха по балконите на панелните ни жилища и се взираха в тъмната пътека до автобусната спирка. Другият начин на комуникация беше с бележки. Като имахме да кажем нещо на съученик или приятел от махалата, отивахме директно до тях и звъняхме на вратата. Ако нямаше никого, оставяхме бележка, която никога не изчезваше.

Майките ни имаха пеньоари и пантофи и често надвечерно се разхождаха из апартаментите с ролки. Бащите пък имаха халати с атлазени ревери и дървени копчета.

Анцугът беше дреха за спорт и ако нечий родител се подвизаваше в такова облекло, бяхме сигурни, че е ритал „мачле" в квартала със съседи.

След работно време си беше практика мъжете от входа да седнат на по бира или ракия пред блока, а скованите им за целта мебели си бяха истински примери за рециклиране. Пред съседния блок например масата за вечерни сбирки беше направена от врата и стар радиатор, а столовете представляваха останки от полусчупени трапезарни гарнитури, всеки със свой почерк - бродирана възглавничка, изкуствено китениче, кожена седалка от Жигули, кашон, сгънат на няколко ката.

Докато мъжете се социализираха самостоятелно върху импровизираните общи външни салони, жените си ходеха на гости.

Като не им се стоеше у дома, подреждаха в една чинийка няколко парчета от току-що опечения домашен кекс и отиваха до най-любимата съседка. Въпросните чинийки циркулираха из апартаментите, защото не можеше да върнеш чинийката празна - на свой ред и ти правиш нещо сладко и тогава връщаш.

Ако пък толкова нямаш нищо приготвено за споделяне, можеше да отидеш у всеки под предлог, че ти трябва чаша брашно, един лимон или си свършил цигарите. Винаги беше удобно.

Родителите ни се събираха най-често по домовете, защото ресторантите не бяха много, а и храната беше предимно потресаваща.

Обикновено, ако у дома бащата пуши, се пушеше навсякъде. А бащите си пушеха, така че ние израстнахме сред цигарен дим, тостове, пеене на песни и тихо разказване на политически вицове. Докато големите се забавляваха в холовете или кухните, ние трябваше да забавляваме децата на гостите.

С тях, ако бяха готини, слушахме записи от монокасетофоните си. Често правехме записи и сами - от радиото, директно - с общия вграден микрофон. Молехме се през цялото време да не звънне телефонът, някой от родителите да не отвори вратата с някакво нареждане, никой да не кихне или да не му стане смешно - и от радиото да оставят парчето, колкото се може по-дълго, за да се запише до края.

Въпреки това в някои от автентичните ми записи от онова време се чува „тит - тит - тит, дванадесет часа!" или пък гласът на майка ми, който мощно се изцепва насред записа ми на „Иръпшън" с „Айде, идвайте да вечеряте, че ще изстинат кюфтенцата!".

Тези парчета и до ден днешен звучат по този начин в главата ми.

Рождени дни празнувахме най-вече вкъщи, като се надявахме родителското тяло да се изнесе от апартамента и да не се върне преди десет вечерта.

Майките ни правеха сандвичи от франзела със салам, пушено сирене и украса от кръгче червена чушка и стрък магданоз. Пиехме домашни сокове и швепс. Алкохолът се появи малко по-късно, винаги под прикритието на някоя тъмна бутилка. Изгасяхме лампата и танцувахме на тъмно с когото ни се падне, като естествено, всеки се стремеше да „улови" този, когото си харесва.

Важният момент беше в целуването и прегръщането по време на дългите блусове. Момчетата бяха потни и нестеснителни, а ние - нагласени и примерни. Играта на бутилка дойде по-късно и си беше почти сексуална задявка. Въпреки това на шестнадесет, когато се появихме след ваканцията между десети и последния единадесети клас, половината момичета от класа се бяхме разделили с девствеността си.

Майка ми разбра за тази подробност шест години по-късно, когато спонтанно се учуди, че на 22 не съм девствена. Не уточних от колко време не съм, за да не я травмирам съвсем. Нищо, че тя самата добре си беше поживяла през шейсетте и самотното моминство не е било сред приоритетите й.

През осемдесетте в секса се пазехме с „Нали ще ме пазиш?", защото не можеше току така да си купиш презервативи, а и те бяха дебели, плътни, грозни и лесно се късаха. Трудно си беше да преспиш при гаджето, защото майките не ги разрешаваха тези неща, а пък да проявяваш към момче каквато и да е нежност пред баща си, си беше голям срам.

Така че дебнехме фемилито да го няма, за да се порадваме един на друг, а когато ни изненадваха, със зачервени бузи се обличахме като за световно и неловко се правехме, че ей досега сме чели по химия заедно и „той ми обясняваше, че не го разбирам тоя урок".

Родителите ни се правеха, че ни вярват, а ние - че не лъжем.

Въпреки всичко това живеехме с усещането, че бъдещето ни принадлежи, можем да преобръщаме светове, а щастието носи нашите лични имена.

И да, от младостта беше, не от системата.