На Пешо ще му е зле, или защо хората не ги бива да предричат бъдещето

Човечеството открай време се опитва да предвиди бъдещето, но дали пречката пред това не е нереалистичният оптимизъм, който не позволява да направим точна прогноза?

Между 1956 и 1962-а в университета в Кейп Таун психологът Курт Данзигер кара 436 южноафрикански студенти да си представят, че са историци от бъдещето.

За да напишат есе как ще се развие XX век до края си, той им казва "Това не е тест на въображението ви, просто напишете това, което наистина очаквате да се случи".

Разбира се, почти всички пишат за апартейда. Около две трети от чернокожите предвиждат сериозни социални и политически промени. Само 4% от белите африканци обаче мислят по същия начин. Защо толкова голяма част от тях бъркат?

Предсказанията на студентите се основават най-вече на фантазии. Тези, които са облагодетелствани от системата не са склонни да предскажат нейния край, докато тези, които се чувстват депресирани в същата ситуация намират за лесно да предскажат нейния колапс.

Това показва, че колкото по-желано е бъдещо събитие, толкова по-вероятно е хората да мислят, че ще се случи.

И обратното - колкото повече човек се страхуваме от дадено събитие, толкова по-малко вярваме, че то ще се случи. Но начина на мислене не е толкова прост и не се свежда до "Искам да се случи, значи ще се случи" или "Не искам да се случи, значи няма да стане". Сляпата самоувереност влияе на преценката ни по по-фин начин.

Нереалистичният оптимизъм е открит случайно. В късните 70-те психологът Нийл Уайнстийн пита студентите си без конкретен повод да определят каква е вероятността да преживеят бъдещи негативни събития като развод, уволнение, грабеж. Скалата е от "малко вероятно" до "много вероятно". Тогава Уайнстийн осъзнава, че голяма част от отговорите са "малко вероятно".

Това не е пълно отричане на риска.

Хората не си казват "Това не може да ми се случи", а е по-скоро "Би могло да се случи, но е по-възможно да се случи на други, отколкото на мен". Те считат, че е по-малко вероятно да се сблъскат болест, травма, развод, отколкото другите, въпреки че са изложени на едни и същи рискови фактори.

Например, една жена може да мисли, че е по-малко застрашена от диабет от друга, въпреки че двете имат еднакъв начин на хранене, тегло и начин на живот.

Изследване на Pew Research от 2015-а показва, че 65% от работниците в Америка предвиждат, че до 50 години по-голямата част от дейността им ще бъде автоматизирана. От друга страна 80% мислят, че това няма да засегне тяхната собствена работа. По същество те признават, че автоматизацията представлява заплаха, но предполагат, че са по-малко податливи на нейните ефекти.

Тревожността за бъдещето е подсъзнателна и засяга трезвата преценка.

Например можем несъзнателно да събираме и синтезираме само факти, които са в доказателство на нашето предсказание. Този процес може да бъде дори биологично вкоренен: невролози са открили, че фактите, подкрепящи дадено заключение, са по-леснодостъпни в спомените ни. Предсказанията ни често са по-малко въображение, отколкото си мислим.

Нереалистичният оптимизъм отчасти се случва и защото отказваме да вземем предвид чуждия опит, особено след като мислим, че бъдещето подлежи на контрол.

В друг експеримент Уайнстийн кара студентите да напишат факторите, които могат да предизвикат определени събития, например инфаркт, и след това да прочетат какво са написали останалите. След като студентите осъзнават, че техните рисковите фактори съвпадат с тези на всички други, нереалистичният им оптимизъм спада, но не е елиминиран напълно.

Те продължават да мислят, че е по-малко вероятно да минат през сътресения, въпреки че нямат обективно основание за това.

Въпреки това Уайнстийн счита, че нереалистичният оптимизъм не е нещо лошо. Да мислиш, че нещата ще вървят добре може да бъде форма на адаптация, начин да се успокоим страховете си за бъдещето.

Преди Рей Курцвейл да се превърне в изобретател и визионер, той е човек, който е загубил баща си. Курцвейл пази всяка спомен за него - записки, бележки, снимки, дори сметки за ток, общо 50 кутии. Те са складирани в Масачузец в подготовка за неговото предсказание - до 2030-а ще сме способни да създаваме аватари на починали хора от информацията, която пазим за тях.

Самият Курцвейл планира да стане безсмъртен. Той взима 90 хранителни добавки ежедневно, прави си редовни кръвни тестове и работи вече две десетилетия с известния специалист по дълголетие Тери Гросман, за да спре остаряването си. Но Курцвейл твърди, че един ден няма да имаме нужда от тези мерки.

Той прогнозира, че в бъдеще мозъците ни ще се свързват с "облак", за да разширяват съществуващата си интелигентност, а частите от тялото ни част по част ще бъдат заменяни с машинни.

Тези, които се опитват да предскажат бъдещето, са жертва на собствените си предразсъдъци, желания и житейски опит.

Всеки футурист, който наближава 50-те, предвижда, че удължаването на живота ще се случи много скоро. Според Курцвейл през 2045-а хората ще са безсмъртни. Тогава той ще е на 97.

Понякога предсказанията са просто начин да изкажем това, което искаме да се случи в света - правото ще възтържествува, смъртта ще стане ненужна трагедия. Хората не са толкова наивни, за да мислят, че всичко, което искат, ще се случи. Вместо това предпочитат да мислят, че мнозинството споделя техните възгледи.

Тези, които са наистина добри в предсказването на бъдещето, строго си забраняват собствените им предразсъдъци да влияят на прогнозите им.

Понякога обаче предсказанията се сбъдват. Когато историците предвиждат края на Студената война, те казват, че светът ще се ориентира към западната култура, те го казват заради заплахата от ядрена война със СССР и защото не искат да видят алтернативата. Те се оказват прави. И разбира се, чернокожите афроамериканци се оказват прави, че апартейдът ще свърши.

Освен това изкореняването на нереалистичния оптимизъм не е толкова просто, защото той е дълбоко вкоренен в човешкото мислене. А човешката природа е много упорита.

Новините

Най-четените