Този сайт използва „бисквитки“ (cookies). Разглеждайки съдържанието на сайта, Вие се съгласявате с използването на „бисквитки“. Повече информация тук.

Разбрах

На един шамар разстояние

Народът ще продължи да коментира подобни случки, като се впуска да мери вината на двамата. Ще приема, че "едно-две шамарчета" в семейството си е в реда на нещата. Ще участва в кампании против домашното насилие, ще цъка с език на такива новини от екрана на телевизора и вечер охотно ще размахва юмруци над домашните си или тихомълком ще понася такива.
Народът ще продължи да коментира подобни случки, като се впуска да мери вината на двамата. Ще приема, че "едно-две шамарчета" в семейството си е в реда на нещата. Ще участва в кампании против домашното насилие, ще цъка с език на такива новини от екрана на телевизора и вечер охотно ще размахва юмруци над домашните си или тихомълком ще понася такива.

Един мъж влиза в железария и си купува пет литра бяла органична боя. Обажда се на бившата си любима и въпреки обтегнатите им отношения я склонява да се видят в парка като приятели. Организира двама свои другари, които в точен момент да се появят на мястото на срещата. Единият трябва да носи боята, а другият - да документира случващото се с камерата на телефона си.

Сценарият е разработен така, че мъжът да грабне баката и да я излее на главата на жената, а докато тя е в шок, хладнокръвно да размазва бялата боя по лицето й. След като всичко минава по план, мъжът качва клипа от събитието в социална мрежа.

Прави го достояние на обществото, защото не се съмнява, че е постъпил мъжки.

Гордо. Доблестно. Честно.

Жената е в болница. Зрението е увредено. Психиката - също.

Това е една реална случка, пловдивска. Нищо че по жестокост съперничи на мафиотските показни наказания.

Разбрах за нея като повечето хора от социалната мрежа. Нямах сили да гледам клипа, но в съзнанието ми се вряза стопкадърът с образа на изуменото от ужас момиче - приличаше на пиле, стреснато от отровния, лепкав бял воал, който облива тялото й. Каква жестока метафора само.

Бял булчински воал с унизително и смъртоносно действие...

Този текст няма да се впуска в пледоарии относно вината на едната страна и правотата на другата. Нямам енергия да влизам в спор с всички онези активно коментиращи хора, които смятат, че "тя си го е заслужила", защото, видите ли, била курва. Не желая да воювам със съзнания, за които едно човешко същество може да изпитва върху себе си превърналото се в изискано мъчение чувство за правда на друго "човешко" същество.

Твърдо съм убедена, че никой няма право да посяга на физическата и психическата цялост на един човек, независимо от пола му, разбиранията му, поведението му. Вярвам, че разполагаме с ум и език, за да изявяваме любовта си, омразата си и несъгасието си и нито един от нас не е оторизиран да приема човека до себе си като нещо, което притежава и с което може да се разпорежда, както намери за добре.

С този текст искам да ви разкажа за насилието. Отвътре.

Такова, каквото то реално се е случило, нищо че, разказано, прилича на скалъпен сценарий за телевизионен сериал. Искам да ви разкажа за ужаса, за страха, обидата и болката. Искам да ви накарам да го видите.

Тя и той се обичаха. Имаха най-красивата любов и най-вълшебната сватба. Заживяха в уюта на семейната заедност естествено. Пиеха кафе сутрин, правеха планове за ваканциите и уикендите си, грижеха се за детето си. Имаха дом, кариери и мечти. Никога не се бяха карали. Никога не си бяха повишавали тон.

После нещата се промениха.

Стана изведнъж - като срязано с нож.

Той се влюби и отнесе сърцето си нанякъде, в новите сини простори на спонтанно появилата се любов. Тя усети липсата му в обърнатия хладен гръб нощем, разсеяното участие в домашните разговори и възпалената раздразнителност за всичко. Опита се да говори. Притеснен от самия себе си и лепкавото чувство за вина, Той отказа.

Една топла вечер, докато гладеше дрешките на едногодишното си дете, женски глас й съобщи по телефона, че "мъжът ви е пиян и буйства, трябва да дойдете да си го приберете". Тя отпусна ютията върху дъската за гладене и дълбоко въздъхна заедно с горещата й пара.

Същата вечер, когато се прибра у дома, Той й удари шамар.

Направи го, докато повтаряше "ти не го заслужаваш". Ръката му се отплесна в празното пространство и като магнит се вкопчи в бузата й. Отне й минута, докато осъзнае какво се случва. Още в същия миг му прости, защото вярваше, че това е алкохолът, не той. Огледа в огледалото отпечатъка от пръстите му и се опита да си представи същата тази ръка, когато я галеше по косата.

На другия ден Той се извини.

Беше искрен и разкаян. Смотолеви извинението си бързо, но по момчешки нескопосано, а момичетата ги харесват тия неща. Тя го прегърна. Помисли, че това е за първи и последен път.

После минаха години. Две, три или четири, Тя отказваше да ги брои. Ежедневието беше върнало ритъма в семейния им живот и беше легализирало отчуждението като част от него. Той не забелязваше присъствието й. Тя се опитваше да свикне с това и да го обвие във философски обяснения за "нуждата от собствено пространство". Сватбеното им легло се беше превърнало в мавзолей на самотата.

Понякога Тя се опитваше да върне желанието му да я люби. Един път дори си купи секси бельо, запали свещи, пусна тиха музика и са разположи предизвикателно върху леглото. Той влезе делово от банята, погледна я стъписано и процеди:

"О, моля ти се, я се облечи!...". И тя се облече.

Той беше добро момче. Съвсем искрено съзнаваше, че няма право да разполага с Нейния живот, като го превръща в нещо, което Тя не иска. Въпреки това я обричаше на самота и отдаваше себе си на жената, в която беше влюбен. Присъстваше, но го нямаше. Говореше, но не слушаше. Ядеше храната й, носеше изгладените от Нея ризи, но не я забелязваше.

Тя беше добро момиче. Вярваше, че само смъртта може да ги раздели и влагаше всичките си усилия да покаже предаността си. С кожата си усещаше присъствието на другата и дори по някакъв мазохистичен начин я обичаше, защото двете имаха нещо общо - бяха отделили точно този мъж от милионите мъже на земята и го бяха обикнали.

Една вечер Той не се прибра. Тя спеше на пресекулки в семейното легло, вдишваше аромата на възглавницата му и се опитваше да разгони страховитите мисли за това какво може да му се е случило. Не му звънеше, за да не го дразни. Впиваше слуха си във всеки шум на асансьора и се надяваше да чуе ключа в ключалката.

Чу го към четири сутринта.

Отпусна се спокойна под завивката и остави сънят полекичка да я преборва. И точно тогава Той влетя в стаята. За секунди я измъкна от леглото, заклещи я до стената, обхвана с длан врата й и изкрещя

"Искам да видя как кръвта ти тече по тая стена!..."

Тя се задушаваше и сподавено го молеше да я пусне. Пусна я. После я хвана за косата и започна да я дърпа. Не беше на себе си. Дъхът му ухаеше на нещо непознато, очите му излъчваха омраза, а ръцете му, несвикнали да налагат женско тяло, замахваха и се спираха във въздуха. Точно в този момент Той я ненавиждаше.

"Гад мръсна, не мога да те понасям!"... Грозните думи излизаха като водопад от устата му и наводняваха стаята, в която някога правеха любов. Измъкваха се изпод вратата и започваха да се стелят на джвакащ килим из цялата къща. Тя шептеше, за да предпази съня на детето, а той се връщаше към себе си едва, когато от детската стая се чуваше лек шум.

На другата сутрин пиха кафе.

Опитваха се да се държат сякаш нищо не се е случило. Някъде към последната глътка Той се опита да я погледне в очите, хвана ръката й и се извини. Беше искрен. Тя му прости. Някак вътре в себе си беше уверена, че това не е ОНОВА. Че тези неща се случват в живота на другите - тези, за които са спешните телефони, психолозите онлайн, клубовете по взаимопомощ. Когато Той излезе, си поплака. Разказа на приятелка. Тя мълча от другата страна на линията и накрая я попита дали приема това за нормално...

Скоро сценарият се повтори. Отново през нощта, отново изневиделица. На сцената този път се появи нож, с който Той искаше Тя да го накаже за това, което е направил. Тя се уплаши до смърт, защото знаеше, че появи ли се оръжие, все ще се намери кой да е ранен.

Докато се опитваше да избегне острието му наоколо, падна на земята. Той я срита като псе. Тя се опита да избяга от дома, а Той я затисна с входната врата така, че тялото й заприлича на разтворена книга. Пишеще с всички сили "Помоооощ!", а Той я умоляваше да спре. После я заплашваше. Накрая й запуши устата, изви й ръцете и я блъсна в парното.

Понякога Тя успяваше да избяга от нощните скандали. Качваше се на колата си и обикаляше близките бензиностанции. Купуваше си кока-кола, сядаше и гледаше хората и колите, които зареждаха гориво. Представяше си живота им. Чудеше се дали и те като нея не бягат от някоя семейна битка. Когато се връщаше призори у дома, Той спеше. Умореното му тяло приличаше на застинал паяк върху брачното легло. Взимаше душ, за да отмие унижението и лягаше до него.

Една нощ обаче не издържа.

Беше легнала при детето, защото очакваше Той отново да се върне в онова настроение. Полуспеше, полуядеше, полуживееше. Когато чу стъпките му, леко се надигна в леглото. Почти не разбра кога Той влезе и как ръката му стискаше като в менгеме лицето й над спящото им дете. Само в несвяст чу как то се разбужда.

Точно тогава, в тази част от секундата, Тя разбра, че повече не може. Като вакуум изсмука цялата сила от крайчетата на изтерзаното си тяло и замахна. Ръката й се стовари върху лицето му и започна да дере като животно. Очите й не виждаха, ушите й не чуваха, само ръката й защитаваше отчаяно цялото й човешко същество. Дереше и дереше, дереше и дереше...

Когато свърши, разбра, че това е краят. За Нея.

За Него обаче не беше. В следващите месеци стоварваше редовно гнева си върху Нея, а на сутрините избягваше погледа й и по свой си начин търсеше извинение. Всъщност не искаше да я удря. Просто някак участваше в това и сам не можеше да си обясни как се случваше така. Чуваше се да я нарича "парцал", чуваше се да я кара да повтаря по десет пъти "аз съм нищожество!", докато държеше ръцете й извити и подпираше с юмрук гръкляна й.

Виждаше синините по тялото й на следващия ден и сам не можеше да повярва, че ги е причинил. Гледаше я, докато спи и виждаше само безпомощно отворената й уста и ръцете, доверчиво отпуснати покрай слабото й тяло. Съзнаваше, че това, което й причиняваше, е ужасно. И никога, за нищо на света не можеше да го нарече с истинското му име - насилие...

Разказах ви тази история така, както я знам. Не ме питайте откъде.

Не ви описах задъхано и майсторски чувствата. Те са си там, под действията. Стоят нащрек в онази бездна между "голямата любов" и "голямата самота", която ние, слабите и неумели в общуването си хора, създаваме. Крият се зад комплексите ни, които ни превръщат в ежедневни агресори.

Позволяват ни да вдигаме ръцете, с които сме галили, и да ги превръщаме в оръжия върху телата, които сме любили. От хора се превръщаме в чудовища и смятаме за изконно правото си да раздаваме правосъдие чрез сила. Оскотяваме.

Той и Тя не останаха заедно. Тя никога не забрави онези нощи. Той никога не си призна за тях. Останаха им ощърбаните спомени от голямата любов и парещите от времето след нея. Остана й белег на крака от едно врязало се в него стъкло, което Той изрита. Остана му резка от ноктите й върху бузата.

Така до следващия път.

Бялата боя от тялото на онази жена ще се отмие.

Очите й може би отново ще виждат. Мъжът вероятно ще премине на прибежки през полицията и съда и по балкански ще бъде оправдан, в категорията "семейна разправия".

Народът ще продължи да коментира подобни случки, като се впуска да мери вината на двамата.

Ще приема, че "едно-две шамарчета" в семейството си е в реда на нещата. Ще участва в кампании против домашното насилие, ще цъка с език на такива новини от екрана на телевизора и вечер охотно ще размахва юмруци над домашните си или тихомълком ще понася такива.

И така ще бъде, докато домашният насилник се приема за "егати готиния пич!"

Ми не е готин! И пич не е.

Просто е нищожество.

Задоволи любопитството си по най-удобния начин - абонирай се за седмичния ни бюлетин с най-интересените статии.
 

Най-четените