О, господи. Четвъртък.
Мразя четвъртък. Ненавиждам четвъртък. Не може ли седмицата да върви вторник, сряда - петък, събота...
Четвъртък е най-натовареният ден за интервюта.
* * *
Четвъртък, 08:55.
Административният асистент ми звъни - кандидатът за 9:00 е дошъл. Взимам си нещата и тръгвам към залата за интервюта.
Влизам - добро утро, добро утро. Как сте? Добре, благодаря - вие? Чудесно. Супер. Да започваме.
...и започваме. Двамата седим един срещу друг и всеки си мисли колко е лесна работата на другия.
Според кандидата ролята на HR-а е формална. Елементарна. Излишна. Какво прави той? Сяда, задава ти някакви измислени въпроси и накрая взема решение според това дали си му симпатичен. Никога не е работил твоята работа, а терминологията е "научил" 15 минути преди интервюто - от Google.
Според кандидатата HR-ът обича да реже. Изпитва садистична наслада да драска "НЕ" върху биографиите. Включително върху твоята. Не го е грижа колко си ядосан и колко е несправедливо това според теб. Ако попиташ защо, HR-ът се крие зад удобното "Не мога да ви дам такава информация". И край.
Аз също мисля разни работи за теб, Кандидате.
Мислиш се за уникален? В пощата имам 124 като теб по новата обява. По старата - 61. И пристигат още.
Аз работя на процент и при това гоня срок. Затова без сантименталности отхвърлям тотално неадекватните: без опит, с твърде много опит, не знае език, или - яяя, този пък е от същата фирма, за която сме пуснали обява. Сори, друже.
Ти си просто #10 561 в базата данни.
Но ако си мислиш, че обичам да режа - бъркаш. На мен не ми плащат на брой отрязани кандидати. Плащат ми за назначен човек.
И понеже обичам да взимам пари, правя всичко възможно да намеря най-подходящият според критериите на клиента. На клиента, не моите. Което често поражда таен конфликт в мен.
При подбора - както в медицината и правото - е силно препоръчително да не гледаш на хората като на хора. Иначе става много трудно да си затваряш очите пред разните несправедливости. И така се поражда въпросният таен конфликт.
Например клиентът иска хубава секретарка. Според мен дали е хубава или не няма значение, стига да е представителна. Най-добрата ми кандидатка е момиче с три години опит, два езика и страхотно подредена. Спокойно можеш да й възложиш организацията на следващите Олимпийски игри - толкова е добра. Обаче... е пълничка. Ако си беше сложила по-ясна снимка, изобщо нямаше да я разкарвам.
Както и да е - тя е младо момиче, ще се оправи.
По-сериозният въпрос за мен са "интернационалните компании". Нали знаете, тези с големите имена. Всъщност аз нямам проблем със самата компания като клиент, понеже са пълни с пари и бонусите ми винаги пристигат навреме.
Имам обаче голям проблем със средния мениджмънт, който се състои от "преуспели" наши сънародници. И за съжаление те са хората, на които се възлага да координират подбора. Тоест: шефът-чужденец казва на мениджъра-българин да намери служител Х и му дава свобода на изискванията.
Мениджърът-българин идва при нас (при мен) и казва да намерим служител Х. Окей. Само че той иска не просто висше образование, а висше от Германия. Иска не просто опит на позицията, а опит в тежка компания като тази. Освен немски се иска и английски, натюрлих - не че ще трябва в работата, обаче при тях така е прието. "Ние не работим като вас българите", добавя.
После мениджърът-"българин" изтупва скъпия си костюм, качва се в BMW-то с немска регистрация и изчезва.
Всеки HR с поне година практика знае, че клиентът харесва кандидати, които приличат на него. Затова се залавям усърдно да търся кандидат, лъскав колкото BMW-то на мениджъра - най-малко за да опровергая намека "вие българите не работите както трябва".
* * *
Четвъртък, 15:55.
Нагледах се на лъскави и хищни кандидати - мъже и жени. Определено приличат на клиента, поне откъм арогантност. Всеки от тях има поне по три сертификата с непроизносимо име и солени претенции за... всичко.
Практическият им опит - особено в български условия - малко куца, но нали работим според изискванията на клиента.
Влиза предпоследният кандидат за деня.
Казва се Иван Иванов, на 40. Спретнат, но не показно лъскав. Отговаря на въпросите ми търпеливо и обяснява простичко. На свой ред задава няколко въпроса и бързо му става ясно за какъв тип компания набираме.
Той определено става. Определено. Има точния опит, работил е с точния софтуер, познава манталитета на хората от оператора на входа до складовия работник и тираджията. Знае езика точно колкото ще му трябва. Той е от хората, които работят здраво, но без да вдигат шум около това.
И има нужда от работа. Спешно.
Вижда, че ми допада, но вижда и че се колебая. Дали от чувство за достойнство или от чувство за безнадеждност, не казва нищо. Само ме гледа. И чака.
В такива моменти цялата ми старателно тренирана безчувственост отива на кино. Ако зависеше от мен, щях да го взема веднага. Рядко има хора, за които си толкова сигурен още от първото интервю.
Да го пратя ли при клиента? Не знам. Първо, едно отиване ще струва време и пари, понеже мястото е извън София. Второ, много ми се иска да вярвам, че клиентът ще го одобри... но не го вярвам. Струва ли си тогава да давам празни надежди на господин Иванов?
От друга страна, не заслужава ли господин Иванов поне шанс да говори лично с клиента? Може би клиентът няма да го възприеме с толкова предубеждения, както си мисля аз.
В крайна сметка го изпратих при клиента. Не го одобриха - не бил техния "профил". Сигурно защото не е по-немец от немците...
Мразя четвъртък. Ненавиждам четвъртък. Главата ме заболява от този четвъртък. Не може ли седмицата да върви вторник, сряда - петък, събота...
