Тази година е изключително странна по отношение на двете големи състезания в САЩ: президентските избори и наградите Оскар. Както се оказва, двете надпревари изглеждат доста сходни. Що се отнася до изборите, цяла година редица кандидати се появяваха на политическата сцена, но нито един от тях не изглеждаше достатъчно убедителен.
Междувременно, в битката за наградите на академията серия от филми (предимно "Артистът", "Потомците" и "War Horse"), сред които очевидно липсва перфектен претендент за "най-добър филм", се надяват да оцелеят в ожесточеното съревнование на 26 февруари, когато един от тях евентуално ще грабне приза.
Новото клише: актьорът, правещ чудеса със слаб сюжет и безинтересна тематика
Колкото и странно да изглежда надпреварата за най-добър филм, състезанието при водещите актьорски категории е още по-необичайно: половината претенденти за най-добър актьор/актриса са с роли във филми, които в най-добрият случай се смятат за посредствени (четете това като евфемизъм за "ужасни").
Въпреки силната актьорска игра в тях, поне три от тези филми ("Желязната дама" с участието на Мерил Стрийп като Маргарет Тачър, "Джей Едгар" с Леонардо ди Каприо и "Моята седмица с Мерилин" с Мишел Уилямс) нямат почти никакъв шанс дори за номинация в категорията за най-добър филм.
Феноменът на чудесно изиграните роли в посредствени филми се превръща в нещо типично за Оскарите в последно време. В златната епоха на Холивуд, най-добрите филми често бяха пълни и с най-добри актьори, драми и сърцераздирателни истории, които караха мъжете и жените във водещите роли да се разтапят от емоции.
Но с изчезването на високобюджетните престижни драми, зрелите актьори са принудени да изберат зрелището пред смисъла. В тези не особено впечатляващи филми те имат шанса да покажат способностите си, но, за съжаление, често са много над нивото на самата продукция.
В опита си да бъде "арт", киноакадемията подкрепя филми, които лесно се забравят
Това противоречие е признак за степента, в която киноакадемията е възприела други кинематографски умения, освен предъвкването на пейзажа. Трайната закономерност при победителите в категорията за най-добър филм през последните години сочи, че те са по-скоро плод на режисьорски усилия - като "Беднякът милионер", "Войната е опиат" и "Няма място за старите кучета", а не блокбъстъри, в които участват цели съзвездия от холивудски легенди.
С "Оскарите", изглеждащи по-скоро като общество за кинопросвета, отколкото на шоу, това не е особено голям шанс за изява на традиционното актьорско амплоа.
Въпреки това, обратната страна на тази монета повдига интересен въпрос: колко велики могат да са тези актьорски изпълнения, ако филмът си остава слаб въпреки тях?
Мишел Уилямс убедително имитира Мерилин - но филмът звучи кухо и повърхностно
"Моята седмица с Мерилин" дава добър отговор на това. Продукцията е симпатично, но хаотично размотаване по снимачната площадка на британски филм от 50-те. Недомислено, но добронамерено по замисъл творение, с подходяща за епохата сценография, но крайно олекотен сюжет.
В центъра на всичко това се намира Мишел Уилямс, дегизирана с платиненоруса перука и сексапилна бенка в ролята на Мерилин Монро. Никой не смята този филм за подходящ за категорията "най-добър филм", макар че Мишел Уилямс е във всички списъци за номинации за "Оскар" за най-добра актриса.
Уилямс гука и нашепва по убедителен начин, досущ като Мерилин - и улавя тъгата в погледа, скрита зад пенливото шампанско. Но достойното изпълнение крайно противоречи на иначе повърхностния сюжет, който макар да разкрива тревожността в душата на Мерилин, не изглежда да има каквато и да е представа от какво е породена тя или какво да направи с нея.
Уилямс не е виновна, че трябва да изнесе на раменете си един герой, за който сценарият не се е постарал достатъчно, но въпреки това зрителите напускат киносалона с чувството, че знаят по-малко за Мерилин, от колкото са предполагали в началото на филма.
Много лесно се получава престижна награда за вживяване в ролята на известна личност
"Мерилин" е образец за слабото място на Оскарите - актьори, превъплъщаващи се в известни личности. През изминалото десетилетие, цели девет награди са отишли при звезди в такова амплоа, пресъздавайки кой ли не - от Джун Картър Кеш (Рийз Уидърспун) до Иди Амин (Форест Уитикър).
Тази категория дава възможност на актьорите да създадат нещо зрелищно, което грабва вниманието, стъпвайки във вече изградени персонажи. Но ако гласуващите за Оскар спрат да шумят около това как Уилямс пее "точно като Мерилин", сравнението няма да е точно в нейна полза - и отново подчертава конфликта добра актьорска игра - слаб филм.
Самата Мерилин Монро наистина няма лоши филми, защото всички нейни ленти са с нейно участие. Дори най-посредствените сред тях - например апатичният "Принцът и танцьорката" - все още е приятен за гледане половин век по-късно, защото присъствието на Монро зарежда всяка продукция с ядрена енергия. Същото обаче не може да се каже за "Моята седмица с Мерилин", независимо колко блестяща е изявата на Уилямс.
Леонардо ди Каприо за пореден път успешно влиза в кожата на обезумял герой
От другата страна на ринга в категорията за най-добър актьор стои Лео ди Каприо, който вече има три номинации за "Оскар" зад гърба си, но все още очаква първата си статуетка. Неговият филм "Джей Едгар" се намираше на върха на повечето списъци, до момента, в който хората го изгледаха - след което вълнението утихна набързо.
Въпреки това, критиците бяха много впечатлени от омагьосващата игра на Лео в ролята на маниакалния директор от ФБР. Неговата разпаленост по време на филма определено е най-бурното изпълнение сред кандидатите за най-добър актьор тази година (като сред тях попадат депресивното превъплъщение на Джордж Клуни в "Наследниците" и беззвучната изява на френския актьор Жан Дюжарден в "Артистът"). То е завладяващо и запомнящо се, но за жалост напълно противоречи на скромния тон на режисьора Клинт Истуд.
Връщайки се назад, изборът на такъв обезумял герой за толкова минималистичен стил е неподходящ. Това от своя страна повдига въпроса: дали едно изпълнение може да бъде велико, ако напълно му липсва синхрон с останалата част от филма? Дали актьорът не носи отговорност за това, че в такава крайна степен нарушава тона на цялата продукция?
Време е "Оскарите" да спрат да дават рамо на режисьорски и сценарни провали
В крайна сметка, чудесното превъплъщение не е самовглъбено упражнение по актьорско майсторство, а създаване на велики, богати и незабравими герои. Ако ако един филм разполага с такъв герой в своята основа, публиката ще му прости редица други недостатъци. Въпросът е доколко незабравимо би могло да бъде едно актьорско изпълнение, ако самият филм е твърде забравящ се?
През последните години американската киноакадемия раздава наградите си по много причини - най-вече политически и творчески - за изпълнения в поредица от филми, които почти изчезнаха от публичното съзнание, дори докато все още се въртяха по кината - "Четецът", "Едит Пиаф: Животът в розово", "Да извървиш пътя", "Лудо сърце" и "Капоти" са само няколко примери за това. Въпреки че са блестящи в своята основа, те успяха да бъдат забравени още преди DVD премиерата си.
