Наскоро четох пост в нечий блог (жалко, че не мога да се сетя точно къде) за обикновените, обичайни, ежедневни неща, за чудесните мили дреболии, от които се гради щастието.
Беше ужасно трогателно - и почувствах как ме убоде нещо около сърцето. Но побързах да промърморя на самия себе си: "Естествено, те едва сега се събират... за тях всеки миг е пръв, и дори обичайното белене на картофи - само да е заедно - може да се превърне в чудесно приключение, което после дълго ще си спомнят".
А после изведнъж се замислих: а кой и какво пречи да се чувстваш така и с изминаването на времето? Защо сърцето трябва да спира само в началото - от начина, по който тя те е погледнала, от това, което ви е хрумнало - и обикновената ситуация изведнъж да се обърне на съвсем друга страна, да покаже кадифената си същност, която виждате само вие...
И преди заспиване, лежейки под завивката, да прехвърляш в главата си изглеждащите сякаш най-незначителни думи, да се наслаждаваш на тях върху езика - и да ти се иска незабавно да притиснеш, да смачкаш от прегръдка другия и да говориш, говориш, говориш за любов.
А после... ние винаги бързаме за някъде, леко сме издразнени, малко засегнати, защото винаги има някое "но", някое недоразбиране, някакви несъвпадения, че и въобще всичко това се е случвало хиляди пъти - и ти отново си забравила, колко пъти ще те моля...
Нежността не се дява никъде - тя просто се опакова в целофаново пакетче; за да не я повредиш, защото не е задължително да се лигавите всеки ден, всичкото това гукане започва да изглежда почти пошло, не е ли така, а ти самият гледаш крадешком чуждата нежност и се питаш: "А с нас какво става?".
А наистина какво става с нас? Да, един до друг сме вече не стотици, а хиляди - скоро може би ще станат милиони минути, но времето не е гума, то не трие нищо, неуморно и решително. Само някои от нещата избледняват леко - и не от движението на стрелките на часовника, а от вятъра, докосванията и праха за пране.
И от сълзите, проронени заради нещо, за което в един момент тотално си забравил - а то изведнъж изниква отнемайкъде и се оказва, че може почти да разруши цялата вселена, в която съществуваш. И тогава се запитваш: а наистина, какво става с нас?
За миг се изключвам от ежедневната суета и си спомням как ние - не "някога", а миналата седмица... готвихме заедно, как се притискаха телата ни под горещите струи, как аз й подавах нещо от зеления шкаф, докато тя ме наблюдаваше с лека усмивка - и как ме гледаше като напълно чужд човек, прочитайки няколко реда, написани от мен преди повече от година.
Как я прегръщах на заспиване, описвайки й всичко, заради което съм се превърнал в това, което съм, и колко се боя от това, в което бих могъл да се превърна някой ден. Как забил устни в рамото й снощи на свой ред се просълзих, защото донякъде винаги съм бил просто ревльо... и не спрях да я гледам чак до зори.
И запъхнатата далеч в мен, но изведнъж освободена нежност ме души с прозрачна вълна - и изисква от мен още в този миг да разкрия как се чувствам. След малко тя ще си дойде, аз ще застана на вратата, ще я погледна и ще си помисля: "Как се нарича усещането, когато човек е тук, редом, до теб - няма да избяга никъде, а сърцето ти се свива, все едно ви предстои най-страшната разлъка".
Защото снощи тя бе на сантиметри разстояние, но някъде там, в съня - не с мен. И сега, когато най-после е тук, ще бъде залята от водопад думи и прегръдки.
Може да съм стар войник, който не знае много думи за любов, но ако сподавяш в себе си нежността, оправдавайки се със заетостта и отлагайки емоциите за по-нататък, няма защо да мрънкаш: "Естествено, те едва сега се събират..." - защото ето го щастието, до теб, разтворено във въздуха, зависещо само от нас - дали ще го събираме трохичка по трохичка, или няма да го забелязваме?
Или, което е още по-страшно, ще го рушим, без да подозираме?
