Ако сте жена, не може да не ви се е случвало поне хиляда пъти - да стоите дълго на опашка в някое обществено място пред дамската тоалетна, докато в съседната мъжка няма никого.
Обикновено имате избор: а) да се врътнете и с нахакан жест да влезете в тази за другия пол; б) да продължавате да мрънкате и да се надявате, че останалите жени пред вас ще излязат по-скоро. Уви, възможността да махнете с ръка, отидете навън и свършите работата набързо и накрак между стена и борче, също ви е изначално отнета.
Дори и най-дългата опашка обаче все някога свършва и веднъж облекчени, мнозинството жени бързо забравят неудобството... До следващата опашка пред следващата тоалетна.
Чакането е станало вече толкова тривиално и ежедневно за повечето жени, че мнозинството от тях дори не се сещат, че в самата му натрапчива повтаряемост има нещо нередно.
Как е възможно всички да знаем, че дамите ходят по-често и за по-дълго до тоалетна и въпреки това никой да не помисля за възможно решение? Толкова ли е сложно архитекти и собственици на обществени заведения, които трябва да мислят за нуждите на посещаващите, да планират повече места за жените?
В крайна сметка това засяга и голяма част от другата половина от човечеството - мъжете, които, в ролята си на съпрузи, гаджета, приятели и т.н., също трябва да се въртят отпред докато жените се върнат от дългото си редене пред тоалетната.
Проблемът не е точно подходяща тема за изискана вечеря или интелектуална дискусия. Това може би и обяснява защо жените, въпреки че едва ли не всекидневно се сблъскват с опашките, избягват да дискутират безумието и неудобството на ситуацията.
Всъщност темата не е чак толкова непозната, колкото изглежда на пръв поглед. От поне две десетилетия в САЩ например съществува терминът potty parity, или нещо като "тоалетно равенство".
Изследванията показват, че уж привидното равенство на 50/50 мъжки и женски помещения не решава проблема. Според статистиката дамите не просто прекарват двойно повече време във WC-то по естествени причини, но и често водят със себе си и децата.
Мъжете ползват и предимството на писоарите, което още повече намалява пребиваването им в "едното място". Т.е. "тоалетното равенство" не се постига с еднаквия брой помещения, а когато двата пола прекарват еднакво дълго време чакайки или, още по-добре, не чакайки пред WC-то.
Веднъж квалифициран и изследван, проблемът започна да получава повече внимание. В САЩ например са приети закони, изискващи промяна на съотношенията. Двайсет и един щата имат различни разпоредби - от търсене на реален баланс до разпределение 2:1 на пространството в полза на жените. Япония, Сингапур и Хонг-Конг също имат подобно законодателство. Дори протестите на изнервени жени в китайските градове Гуанджоу и Пекин през 2012 г. бяха толкова подробно отразени от местните и международните медии, че доведоха до обещания за налагане на 1,5:1 съотношение между тоалетните за различните полове.
Проблемът е, че, както в САЩ, така и във всички останали държави, изискванията засягат само новото строителство. Вече построените сгради в Ню Йорк например трябва да приложат разпределението 2:1, едва когато минат основен ремонт, а малкият бизнес е изключен. И ако за второто има резон, то първото води до факта, че близо едно десетилетие след приемането на щатския закон жените много не усещат разликата. В крайна сметка едни от най-посещаваните места като училища, държавни институции и обществени сгради не са се променили особено.
В края на миналата годината дори една толкова уважавана институция като Британския музей в Лондон стана обект на феминистки гняв и кампания в Twitter заради дългите опашки и липсата на промяна.
Допълнителна горчивина носи познаването на историческата истина, че мнозинството обществени сгради поначало не са имали дамски тоалетни, защото или строилите ги са вярвали, че жените нямат място в тях (като парламенти и правителства), или защото са искали да ограничат достъпа им до тях (офиси).
Още е пресен споменът, че чак до 2011 г. жените в Камарата на представителите (долната камара на американския Конгрес), е трябвало да използват тоалетната за туристи. Мъжете-конгресмени са имали отделна, при това с такива удобства като телевизор, камина и охранител.
Може би решението не е просто да променяме вече съществуващите пространства в полза на жените, а да помислим как да ги направим удобни за всички.
С какво реално помага на милиони жени по света новината, че мъжете в централата на Amazon в Сиатъл се редят на опашки пред WC-то? Миналият месец гръмна разкритието, че служителите от силния пол най-често се оплакват пред щатското министерство на труда заради липсата на достатъчно тоалетни в ултрамодения кампус на компанията.
В централата на Amazon работят диспропорционално много мъже и това води до драстични ситуации - на един етаж има 60 мъже и 3 жени. Ситуацията с опашките пред тоалетните е довела достъчно мъже до отчаяние. Някои дори са развили стратегии като например да тичат по стълбите и щурмуват едното място на етажите където се намират Amazon Mom и Amazon Baby, населени предимно с жени.
Новината за растящия брой унисекс тоалетни в САЩ в обществените сгради и дори инсталирането им в Белия дом, публикувана в няколко български медии миналата седмица, предизвика ураган от негативни коментари. Те варираха от "Тоя свят полудя!", „Кой ги мисли тези глупости, умът ми не го побира...," през дълбокомислени заключения, че декадентска Америка най-после загина, до притеснени въпроси как мъжете ще ползват писоари, ако наоколо щъкат жени.
Факт е обаче, че това е бъдещето. Не става дума, че най-после мъже и жени ще бъдат наравно на опашката. Всъщност може би чакането ще бъде намалено за всички, защото едната половина няма да стои празна докато другата е пълна.
За цели групи от хора полово неутралните тоалетни са реално облекчение. При това не става дума за транссексуалните, чиито движение за равни права набира сила по света. За семейства с малки деца възможността да не се делят също е удобство.
Може би най-важният аргумент за унисекс тоалетните е, че те просто се строят по-добре, за да гарантират лично пространство и сигурност (стени от горе до долу, по-добро заключване и т.н.). Неслучайно организациите за защита на правата на хората с увреждания също са сред най-големите им привърженици.
Както показва опитът на Amazon в Сиатъл, светът се променя по-бързо, отколкото някой очаква. И онези, които са били привилигировани, лесно могат да се окажат в по-неизгодната позиция.
