Когато прекрачи прага на стадион "Анфийлд" в Ливърпул на 1 декември 1959 година, Бил Шенкли процеди с шотландския си акцент: "Това е най-голямата тоалетна във Великобритания. Започваме всичко наново."
В клуба няма професионален тренировъчен режим, няма организация, теренът е отвратителен, а стадионът - неподдържан.
Окаяна работа. Отборът е във втора дивизия и мързеливо се излежава далеч от изпадащите и не по-близо до промоция.
Коравият тип, чиято любов към футбола не търпи компромиси, се превръща в мит. Допреди идването му в Ливърпул, Шенкли е сърцат и пълен с енергия млад мъж, когото футболът е спасил от бедността.
Пристигането в набиращия сила и световна слава град "му дава ключовете от кралство", по неговите собствени думи.
Той преобразява клуба с хъса си, с философията си. Учи играчите, че за Ливърпул те трябва да минават с главата напред през тухлени стени.
Казва им: "Подавайте на най-близката червена фланелка", тоест - не се опитвайте да правите неща, които уменията и способностите не ви позволяват.
Той прави от Ливърпул гранд. Методите му включват промотиране на играчи от отбора на резервите и юношите.
Създава Буутрум - стаята с обувките, където се събира новия му щаб, включващ Боб Пейсли, Джо Фейгън и Рубен Бенет. Тримата са бивши играчи на Ливърпул, подбрани лично от Шенкли.
В Буутрум се канят мениджърите на съперниците след мачове. Там от сутрин до вечер щабът обсъжда на чаша чай (или друго) футбол, футбол, футбол...
Там се раждат куп идеи, приложени в клуба и отбора в следващите две десетилетия.
Ливърпул става супер сила, печели три титли за 15 години и преобразява мисленето и манталитета на "червените". По това време Ливърпул се тресе и от Бийтълмания, но го хваща здраво и вирусът на футбола.
Ливърпул постига хегемония у дома и в Европа, която Шенкли гледа отстрани.
Оттегля се изненадващо през 1974 г., оставяйки наследника си Боб Пейсли да обере славата от 3 Купи на европейските шампиони, 6 титли на Англия и световното величие на червените фланелки.
Дори в годините на най-силното си влияние, Шенкли е далеч от блясъка на славата. Сърди се, когато привлечения от него Кевин Кийгън се появява с бийтълско яке и прическа. Цупи се, когато някой от водещите играчи подписва картички на фенове.
Обикновен човек, събира децата след мач пред стадиона и им разказва за Ливърпул. Подстригва се винаги при един и същ съсед, който е от Евертън. Не спират да се майтапят един с друг.
Остава да живее до края на живота си в Мърсисайд, мястото, което се е превърнало в негов дом.
За него футболът е най-важното нещо на света. Ливърпул - второто най-важно нещо.
В неделя се навършват 100 години от рождението на този велик човек, вдъхновил и сър Алекс Фъргюсън, който по ирония на съдбата стига величие с големия съперник Манчестър Юнайтед.
Пак по ирония на съдбата (неизбежно), на годишнината на Шенкли в неделя, Ливърпул среща Юнайтед!
"Някои хора мислят, че футболът е въпрос на живот и смърт. Разочарован съм от такова мислене. Мога да ви уверя, че той е нещо много по-важно...". Всички знаят кой е авторът на тази фраза. Шенкли.
Тя сумира всичко около шотландецът, на когото Ливърпул и британският футбол дължат безмерно много.
Той правеше хората щастливи във времената, когато нямаше Facebook или Twitter. Нямаше шейхове и руски олигарси във футбола.
Просто се избираха най-силните физически, технически и психически играчи, тренираха се правилно и се учеха да побеждават.
Тогава футболът наистина правеше хората щастливи.
Обикновена игра за обикновени хора.
В тези времена Шенкли бе ненадминат.
