Просташкият и абсолютно ненужен жест, с който Диего Симеоне се обърна към трибуните на „Уанда Метрополитано“ онзи ден, съвсем не обяснява причините, поради които Атлетико нанесе звучната загуба на прехваления Ювентус.
Атлетико има нещо много повече от „топки“. Има треньор, който е сред гениите на модерната игра и вече спокойно може да определим като един от най-великите аржентински футболни наставници за всички времена.
А това е огромно признание - Аржентина е родина на колосални футболисти като Ди Стефано, Кемпес, Марадона, Меси и вероятно заради това за треньорската й школа не се говори достатъчно често. Но истината е, че пампасите са дали на света фигури като бащата на „Гранде Интер“ – Хеленио Херера, като Сесар Луис Меноти или Карлос Билардо – световни шампиони и родоначалници на цели философски течения в световния футбол, като Алфио Базиле, Карлос Бианки, Ектор Купер, Марсело Биелса или Маурисио Почетино.
На последните световни финали в Русия цели 5 отбора бяха водени от аржентински специалисти, което бе изравнен рекорд за всички времена (след Германия през 2006 г.). Но, макар че е прекарал треньорската си кариера предимно в любимия Атлетико, Симеоне вече заслужи място сред звездната компания на най-големите аржентински футболни пълководци.
Ако изпълни докрай договора си, който е до 2022 г. и в което едва ли някой се съмнява към днешна дата, Ел Чоло (аржентински израз за метис – дете със смесени бели и индиански черти), ще навърти цели 11 години начело на мадридския клуб.
Да, това ще е по-малко от престоя на сър Алекс Фъргюсън в Манчестър Юнайтед да речем, но доста повече от който и да е действащ треньор във водещите европейски клубове.
Други такива маратонци (Симеоне кара осмата си година при „дюшекчиите“) сред лидерите в топ-първенствата няма: на Масимилано Алегри (Ювентус) и Маурисио Почетино (Тотнъм) им трябват още по няколко месеца, за да оформят петилетки в настоящите си отбори. Последният мохикан, Арсен Венгер, който цели 22 години управляваше съдбата на лондонския Арсенал, реши да се оттегли миналата пролет.
Дългата и вярна служба на Симеоне му се отплаща преносно и буквално – благодарение на новия си договор Ел Чоло вече е най-скъпоплатеният треньор в света. Годишното възнаграждение на аржентинеца е около 24 милиона евро, с което изпреварва всички топ-имена в занаята, включително Пеп Гуардиола (Манчестър Сити, 21 милиона), Маурисио Почетино (Тотнъм, 9,2 милиона), Юрген Клоп (Ливърпул, 8,6 милиона) и Ернесто Валверде (Барселона, 8,4 милиона).
Впечатляващото (и твърде показателно) е, че заплатата на Диего не е по-висока само от тези на колегите му край тъчлинията, но и от приходите на голямата звезда на Атлетико на терена – 27-годишният световен шампион Антоан Гризман, който заработва 23 милиона евро.
Тези цифри може би звучат като изхвърляне за клуб от ранга на Атлетико, който дори не е водещата сила в собствения си град, но са заслужена награда за невероятната работа, свършена от Симеоне в испанската столица през последните 7 години и половина.
Дори най-заклетите фенове на „червено-белите“ не са си представяли през зимата на 2011 г., че идването на Ел Чоло ще преобърне клубната история и ще го превърне в един от най-големите треньори на Атлетико изобщо.
Всъщност появата му край река Мансанарес по онова време съвсем не е визионерски ход на клубното ръководство, а просто опит да се свали напрежението и да се успокоят феновете, бесни от слабите резултати. Симеоне поема Атлетико по средата на сезона, когато тимът е десети в класирането, само на четири точки от зоната на изпадащите.
Много бързо обаче харизмата, авторитетът (играчите често казват, че са готови да умрат за него) и твърдата ръка на аржентинеца в работата му си казват думата.
В споменатия сезон Атлетико финишира пети в първенството, година по-късно печели трофея от Лига Европа (2011/12), а на следващия сезон слага край на 14-годишната серия без победа в мадридското дерби, побеждавайки Реал с 2:1 във финала за Кралската купа. Това е първият домашен трофей за „дюшекчиите“ от 1996 г., но най-вкусното предстои. Още 12 месеца след това (2013/14), след епична и яростна битка, Симеоне измъква от ръцете на Барса първа шампионска титла за Атлетико от 18 години.
Светът е в недоумение как само десетина сезона след пребиваването си в преизподнята (Сегунда дивисион), с несравнимо по-малък бюджет и без световни играчи, тимът на Ел Чоло успява да разбие могъщия двуполюсен модел на Барса и Реал, предвождани от мегазвездите Меси и Кристиано.
Но и това не е всичко – през същия сезон (2013/14) Атлетико е на път да превземе и европейския връх, класирайки се на финал в Шампионската лига за първи път от 40 години. Две години по-късно повтаря подвига, но и в двата случая нерви и малко шанс не достигат за мечтаната купа. След това Симеоне на няколко пъти е пред раздяла с клуба, но в крайна сметка остава, за да изпълни обещанието си пред феновете. Диего твърдо е решен да занесе най-ценния трофей в европейския футбол в клубната витрина.
В последните 8 години трофеят от Лига Европа на три пъти бе украсяван с „червено-белите“ лентички на „дюшекчиите“, но за Симеоне това не е достатъчно.
Вероятно поради тази причина той се съгласи да удължи действащия си договор до 2020 г. с още два сезона. През този сезон най-важният мач в клубния футбол – финалът в Шампионската лига, ще се играе именно на новия стадион на Атлетико „Уанда Метрополитано“ и съдейки по показаното от Гризман, Диего Коща, Годин и сие срещу Ювентус, тимът на Симеоне твърдо е решен да не позволи на друг да открадне шоуто в собствения му дом.
Класирането за финала е мечта, а победата в него – мечта на квадрат, но – както и когато беше футболист, Ел Чоло никога не се е притеснявал да се захваща с неща, които за другите изглеждат невероятни.
Често го обвиняват, че футболът му е защитен и силов, че съсипвал мачовете с бавно темпо, че толелирал грубияни и скандалджии.
Истината е, че Симеоне просто не признава загубата. Той няма как да е доволен от красиво поражение. Затова внимателно си подбира хората и средствата да не му се случва.
След мача в сряда, в който освен Ювентус и Роналдо, Симеоне победи дори ВАР, Кристиано не пропусна да напомни, че той имал 5 триумфа в Шампионската лига, а Атлетико – все още нито един. Диего обаче има нещо повече в ръкава от богата визитка – има старата си гвардия, която е готова за един последен скок към небесата.
На терена онзи ден сред 11-те титуляри имаше петима от първия опит на Ел Чоло да спечели Шампионската лига (през 2014 г. в Лисабон). Годин, Филипе, Хуанфран, Коке и Диего Коща оставиха душата си на терена за своя треньор, а Симеоне им показа верният път. И той отново е само нагоре.
През юни доста от тях сигурно вече няма да са футболисти на Атлетико. Дотогава обаче има още доста, доста време...
