Фернандо Торес подписа своя нов договор 15 минути преди да изтече крайният срок за това.Часовникът неумолимо тиктакаше и когато контрактът официално стана факт всички като че ли изпитваха повече облекчение отколкото радост.
Ситуацията, в който бе изпаднал бе такава, че нямаше връщане назад, той просто бе притиснат в ъгъла и въпреки това имаше усещането, че може би ще трябва да извърви обратния път. От време на време, в хода на този последен ден, Торес сякаш се съмняваше, че сделката може да стане факт. Но този напрегнат и труден ден, а и напрегнатите и трудни последни няколко месеца, приключиха добре за Фернандо. Той имаше това, което искаше.
Или почти. Това определено не беше начина, по който испанецът си представяше, че ще си тръгне, не стана и по начина, по който го беше планирал. Той определено не искаше да напусне така. При различни обстоятелства той дори нямаше да пожелае да напусне. Но Ливърпул определено не беше това, което той смяташе, че трябва да бъде. А Фернандо не беше готов да чака още, за да стане клуба това, което трябва да бъде. Ето защо той искаше да напусне „Анфийлд". И в крайна сметка това желание, при това съчетано с желанието да се случи възможно най-бързо, засенчи всичко останало в историята около трансфера му в Челси.
Понеделник бе денят на хеликоптерите, сълзите и аргументите, но и ден с много препятствия за преодоляване. С всяко прескочено финалът изглеждаше все по-близо. Първо беше цената. След това трябваше да чака докато Ливърпул му намери заместник. Беше истински щастливец, че Анди Керъл се съгласи толкова бързо да поеме щафетата с екипа с №9. После дойде нежеланието на Ливърпул да играе срещу тях в неделя. Законово това е невъзможно, но в клуба от „Анфийлд" се надяваха на неформално споразумение. Това обаче е нещо, което не получиха.
Ако Торес е имал някакви съмнения за това как феновете ще приемат напускането му, те със сигурност са се изпарили от репортажите на Sky Sports и снимките в сайтовете. Всички те показваха как привържениците горят един след друг екипите с №9 и неговото име на гърба. И макар онези, които правеха това пред стадиона на Ливърпул да бяха само няколко души те всъщност отразяваха настроението на хиляди. Гневът и болката на тези хора бяха истински.
А когато Фернандо произнесе съчетанието „голям клуб", за да опише своето пристигане на „Стамфорд Бридж" феновете на Ливърпул вече бяха бесни. Защото бе наранена гордостта им, при това го направи човек, който те бяха издигнали до статуса на герой. Всъщност често се случва онзи, който обичаш най-много и да те нарани най-много. Феновете обаче продължават да се надяват, че когато играчите целуват емблемата на един клуб и декларират вярност към него, те действително усещат това. Нищо, че с няколко изключения, подобни чувства изглеждат невъзможни.
И все пак, колкото и привържениците на Ливърпул да ги боли, с тази фраза, Торес каза истината. Разбира се, това е неговата истина, но все пак истина. Той не пожела този трансфер заради пари или за да предаде бившия си отбор. Всъщност самият той се почувства предаден. Може би погрешно, но въпреки това разочарованието му бе истинско. Безсилието и гнева го изяждаха от години. Той направи това, което искаше, но загуби битката за това да бъде разбран правилно. Излезе от цялата история като лошия.
Фернандо пожела трансфера воден от амбиция и отчаяние. Той говореше за това, което е Челси в момента. Точно сега те са голям клуб. Нещо, което Ливърпул не е. И може би няма да бъде в близко бъдеще. Испанецът нямаше как да не бъде притеснен, че може да пропилее годините, които може още да бъде на терена. Ако сега с идването на Суарес и Керъл Ливърпул все пак успее да се вдигне, може да се каже, че заминаването му е свършило работа.
Торес е наясно, че връзката му с феновете на Челси никога няма да бъде същата като тази с феновете на Ливърпул. „Анфийлд" имаше голямо влияние върху него, по-голямо отколкото дори самия той може да си представи. Обратното също е вярно - той се радваше на отношение, за което мнозина само могат да мечтаят.
Както отбеляза вече брат му през седмицата, Челси е различен. Торес знае това. Той не излъга когато каза, че е гледал историята на Ливърпул на видео или когато намери връзка между бившия му вече тим и родния Атлетико (Мадрид). Нито когато посвети автобиографията си на „най-добрите фенове в света". Въпреки че в настоящата ситуация това му действие изглежда цинично...
От гледна точка на Торес истината е много проста: Ливърпул не е клубът, към който той се присъедини. А той не е играчът, който беше. Той вече не е бъдеща звезда на 23 години, той е световен шампион, който скоро ще навърши 27 години. Той просто вярва, че заслужава нещо по-добро.
Когато преди малко повече от три сезона Фернандо подписа с тима от „Анфийлд" той беше талантлив нападател, но съмненията за възможностите му съществуваха. През първия му сезон Ливърпул завърши четвърти в класирането и стигна полуфинал на Шампионската лига. Следващата година „червените" останаха втори и бяха много по-близо до титлата от когато и да било през последните 20 години. След това обаче всичко се срути.
През декември 2009 г. Торес за първи път заговори за това, че клуба се нуждае от значителни инвестиции. „Тази година беше изключително важна за нас. Манчестър Юнайтед продаде Карлос Тевес и Кристиано Роналдо, Челси не взе никого. Завършихме втори през предишния сезон, сега имахме шанс да постигнем нещо повече, нещо голямо. Но през декември вече бяхме извън битката в Шампионската лига, в Карлинг Къп и първенството. Почти загубихме и шансовете си за титлата", призна испанецът пред списание „FourFourTwo"
„Разочароващо е. Сега на ход са собствениците. Те трябва да привлекат някои играчи, за да не се повтаря това. Ако искаме да се конкурираме с Челси и Юнайтед, трябва да имаме по-добре комплектован отбор, нуждаем се от повече класни футболисти и не можем да позволяваме на най-добрите ни играчи да напускат", допълни още нападателят.
Само че нищо от това не се случи. Предупреждението беше пренебрегнато. Финансовата реалност не позволи да бъдат направени инвестиции. Ливърпул се оказа с големи дългове и раздиран от конфликти. Разходите за отбора трябваше да бъдат намалени.
Тръгнаха си Чаби Алонсо, Хавиер Масчерано, накрая и мениджърът Рафаел Бенитес. Навсякъде цареше несигурност, до последно клубът бе заплашван и от съдебна битка за собствеността. Ситуацията бе абсолютно противоположна на тази, която Торес завари когато пристигна. Той самият обаче се доказа като един от най-добрите играчи в света, играч, за който Челси смята, че си заслужава да плати 50 милиона лири. И играч, който не може да играе дори в Лига Европа.
В последните години Фернандо бе спечелил европейското първенство с националния си отбор, дори бе вкарал победния гол на финала, бе станал и световен шампион, въпреки че приносът му в ЮАР бе доста ограничен. Ливърпул обаче не бе спечелил нищо. Един от най-добрите тимове в Европа, към който той се присъедини, вече не съществуваше.
Още през лятото за Фернандо имаше две оферти - от Челси и от Манчестър Сити. Тогава нападателят каза, че не може да напусне. Ливърпул бе в процес на продажба и не можеше да си позволи да губи толкова важни хора. Имаше оферти и за Пепе Рейна, и за Стивън Джерард. Тяхната позиция обаче бе същата.
На Торес обаче бе обещано, че ако нещата не се променят към по-добро той може да си тръгне, а ако е необходимо заминаването му ще бъде максимално улеснено от ръководството. Това обаче бе обещание дадено от бившия шеф Кристиан Пърслоу, който вече не е в клуба.
Когато съдът одобри сделката за клуба се появи надежда. Отношението към новите собственици бе положително, макар че не се споделяше от всички играчи. Все още чувството на неудовлетвореност, предизвикано от провала на предишните, бе твърде голямо. И последвалите събития показаха, че са били прави. Под ръководството на Рой Ходжсън, мениджър, чиито решения Торес и останалите играчи не разбираха, нещата станаха още по-лоши. Особено на терена. Извън него новите собственици предпочитаха да се движат бавно и да не бързат с новите решения.
Но за футболист, който иска повече, това не е достатъчно. Торес просто не виждаше причина да остане, а и нямаше кой поне да се опита да го убеди да го направи. Уволнението на Ходжсън изобщо не бе достатъчно. Той продължаваше да очаква инвестиции, защото краткосрочните перспективи изглеждаха все по-мрачни. За какво щеше да се бори до края на сезона? Да не изпадне отбора му?
Офертата на Челси пристигна твърде късно, а фактът, че Торес настоя пред ръководството да водят преговори въпреки липсата на време, за да бъде осигурена алтернатива, ядоса привържениците. Но причината за късните действия на „сините" е проста: те се страхуваха от евентуалното включване на Манчестър Сити в битката за испанския нападател.
Затова клубът от Лондон изчака всичко около привличането на Един Джеко да бъде финализирано, нуждите на „гражданите" от атакуващ футболист да бъдат задоволени и едва тогава отправи предложението си. Би било наивно да се предполага, че футболистът не е знае за намеренията на Челси. Но въпреки това не можеше да контролира събитията. Ливърпул, разбира се, можеше да отхвърли предложението един път и край. Вместо това в клуба съобщиха на нападателя и той пожела да бъдат водени преговори.
Ситуацията обаче бе направена публична не от Торес или от Челси, а от Ливърпул. Те просто се опитваха да извият ръцете на Фернандо. И естествено да принудят Челси да вдигне цената.
Нападателят не бе сигурен дали ще получи друг шанс да играе в тим като Челси. Първоначално той не очакваше изобщо да получи предложение тази зима. Когато то дойде нямаше как да не се запита какво ще се случи ако пропусне и тази възможност?Ако чака до лятото, но ситуацията в Ливърпул не се промени?А ако тимът се провали дали някой ще го поиска?Между шампионската лига и битката за оцеляване изборът е предварително ясен. И вече бе направен от Алонсо и Масчерано, защо и той да не ги последва?
Торес се надяваше напускането му да мине спокойно. Той не искаше да форсира ситуацията, не искаше да се стига до горене на екипи. Алонсо, например, си остана уважаван от феновете и след като пое към Реал. Отиването в Челси обаче направи това невъзможно, въпреки че Фернандо до последно се надяваше да бъде разбран.
Собствениците на Ливърпул пък така и не видяха причина, поради която да позволят на Торес да си тръгне като жертва. Сделката може би не беше лоша идея, но трябваше да стане по техните правила. Те са чувствителни по отношение на реакцията на феновете. Опитаха се да внушат, че вината е на играча, че не са имали друг избор, освен да се разделят с него, независимо, че са искали да го задържат. Опитали са се да го задържат разбира се, но раздялата все пак не е лош вариант. Нито дума за това че всъщност са го принудили да направи тази крачка, да предприеме подобни действия.
Торес просто усети, че поредните обещания за инвестиции ще си останат такива и че поводи за оптимизъм няма. Клубът просто се движеше по инерция. За хората от вън трансферът на Луис Суарес може и да е израз на амбиция, но за испанският национал бе единствено потвърждение, че се разчита на парите от раздялата с него. Накрая и двете страни получиха това, което искаха - Торес трансфер в Челси, собствениците на Ливърпул - раздяла с един нещастен играч и лош човек и 50 милиона паунда в допълнение. Освен това му намериха бързо заместник, което ги издигна в очите на феновете. Всички би трябвало да са доволни. Но всъщност никой не е.
