В ученическите и студентските си години успях да се докосна до аматьорския футбол, играейки в местния тим на ниво зонална група.
Цялата издръжка на нашето скромно предприятие се поемаше от общинския бюджет и от един щедър бизнесмен, собственик на фабрика в региона.
Така че ние футболистите успявахме чат-пат да се порадваме на премии и съответно да се направим на големи майстори пред гаджетата в местната дискотека.
Може да звучи смешно, но същевременно защитавах цветовете и на юношеския тим, естествено като "фалшив" играч, както му казвахме. В един такъв двубой получих червен картон и тренерът на мъжкия отбор ми каза, че няма да ме използва в предстоящия мач, за да не се разсмърди работата.
Предстоеше да посрещнем тим с претенции за призово място в Бургаска област и феновете ни бяха в трескаво очакване.
За мен мачът започна с пакетче слънчоглед в ръка сред куп градски кибици на трибуните. На почивката водехме с 1:0 и реших да вляза в съблекалнята и до послушам разбора, както и да окуража момчетата.
Капитанът попита треньора защо има забавяне на плащанията, а последният му обясни да се обърне към ръководството. В този момент е била завръзката за последвалите събития.
Втората част започна с масиран натиск на гостуващия отбор, атаките следваха една след друга като вълни на японско цунами. Стигна се до изравняване, след което всичко се кротна. За да дойде 85-ата минута , когато горепосоченият ни лидер улови коженото кълбо в наказателното поле с две ръце - дузпа, гол и край на мача.
Още тогава ми замириса, но си замълчах.
Последва традиционна вечеря в местен ресторант и съответно продължение на купона в дискотеката. Там бях повикан от въпросния ми съекипник, който ми връчи плик с мангизи, реплика от сорта "хич да не ти пука" и братска прегръдка.
Как да не бъдеш солидарен, а? Млад си, със самочувствието на градска легенда и пълен джоб с кинти, осигуряващи комфортен нощен живот.
Сега от дистанцията на времето всички тези събития се завъртат в съзнанието ми, въпроси, на които не мога да дам отговор напират в мен и си мисля, че с откровено глупавата си постъпка съм успял да стана малка част от най-грозното лице на футбола - нещо което ме терзае и угнетява.
И когато видя група деца да ритат пред блока и топката им приближава към мен ,предпочитам да се обърна и отмина, за да подтисна мисълта за този срамен момент, дамгосал цялото ми човешко достойнство...
