Бяха времена, когато Купата на европейските шампиони бе... турнир на шампионите.
Само първенците на страните участваха в него. Без групова фаза, директно в преки схватки.
Минаваш три кръга и си на полуфинал, срещаш още в първи рунд Реал Мадрид или Байерн, но при малко късмет може да минеш през полския Шомбиерки или кипърския Омония...
Това надпревара на директни елиминации - един на един със съперника, без мисли за сметки и игри, без пестене на сили за "по-важните мачове".
КЕШ - така бе известен у нас, легендарен, обичан, митичен.
През 1955-а стартира, а от 1992-ра вече е Шампионска лига. Това бяха 37 славни години на драми и изненади. Тогава можеше да спечели всеки.
Не бе като днес - да гледаме всяка минута от всеки мач, дори тези, които не искаме да видим.
В сряда се даваше двубоя на родния тим, ако още бе в надпреварата. И то не винаги. Велики мачове като Нотингам - ЦСКА останаха извън ефир.
В четвъртък вечер чакахме "Гол след гол", за да видим поне попаденията от другите мачове.
Финалите гледахме наживо, понякога и по някой полуфинал...
Това бе досегът ни с този велик турнир, който по-късно бе заменен с Шампионската лига.
Тя не е само за шампиони, а по-скоро - за тези, които могат да си я позволят. За каймака.
А бяха времена, когато Барса се боеше да иде в Кайзерслаутерн, Ювентус падаше от Видзев, а в София не обичаше да играе никой от колосите на европейския футбол.
Това бе турнирът на шампионите.
Истинският.
