От момента, в който се хвърли като лъв да опази вратата на Барселона срещу Локомотив Москва в Шампионската лига през 2002-а до гола му с глава, който прати Испания на финал на световното първенство в ЮАР през 2010-а, кариерата на Карлес Пуйол премина под знака на футболната храброст и саможертвата.
Дългокосият каталунец често обезсмисляше схващането, че голямата слава е за нападателите. Проявата му срещу московското Локо, при която някак си се хвърли на лявата си страна и изби топката с гърдите си, бе отпразнувана от "Камп Ноу" почти като гол на някоя от звездите на "блаугранас".
Попадението в Дърбан в наказателното поле на Германия, наситено с бранители на Бундестима, пък вероятно е най-великият индивидуален момент в кариерата му с националната фланелка.
Две години по-рано на европейското първенство Карлес бе важна част от тима на Испания, който след 46-годишно чакане най-после успя да спечели голям трофей, отново срещу Германия.
През 2009-а Пуйол бе автор на един от головете във вратата на Реал при незабравимото 6:2 и вдигна всичките 6 титли в първия цял сезон на Пеп Гуардиола като наставник на Барса.
Първите му години във футбола му придаваха повече облик на изпълнителен войник, отколкото на пълководец, но с много труд и усъвършенстване на лидерските си качества, Пуйол завинаги ще остане една от големите звезди в пребогатата история на каталунския гранд.
Новината, че той напуска отбора дойде като гръм от ясно небе само няколко дни, след като изигра своя мач номер 593 за Барселона, което го прави втория футболист с най-много участия за клуба след Шави Ернандес с недостижимите 709.
Когато идва на "Камп ноу" като 17-годишен юноша, Карлес се подвизава на дясното крило. Именно на тази позиция изиграва повече от 80 срещи за формациите на каталунците, преди да направи дебют за мъжете под ръководството на Луис ван Гаал през 1999-а като десен бек.
Но и това не се оказва най-верният ход и Пуйол завинаги ще си остане в съзнанието на почитателите на футбола като непробиваемият централен бранител, който оставяше на терена сърцето си, а после вдигаше купи. Не една, не две, не три... 21!
Задължително по къс ръкав, независимо от времето, леко зачервен и потен, сякаш откъснал се от останалия свят... От света извън футбола, който за него нямаше значение, когато битката се водеше на терена. Зеленият килим бе неговата вселена, а Барселона - неговата религия.
"Невъзможно е да загубя концентрация дори за секунда, когато до мен е той. Постоянно чувам едно и също зад гърба си. Едно непрестанно "Жери, Жери, Жери". И когато се обърна и го попитам: Какво има?", знам, че ще ми отвърне: "Нищо, само не заспивай", разкрива за партньорството си с Пуйол Жерар Пике.
Карлес спечели абсолютно всичко възможно на клубно ниво, но един жест на човещина, приятелство и съпричастност спечели на негова сметка световната любов и симпатии.
През 2011-а на финала на Шампионската лига на "Уембли" той даде купата на Ерик Абидал, който се бе завърнал на терена след сложна операция след раково заболяване. Французинът вдигна трофея и се просълзи. Просълзи и милиардите, които гледаха.
Това е да си не само голям футболист, но и голяма личност.
Къдрокосият особняк, който се появи на официалната церемония на УЕФА по бермуди и тениска, а година по-късно не позволи на Дани Алвеш и Тиаго да продължат танца си след петия гол във вратата на Райо Валекано.
Така е - във футбола е важна победата, но трябва да се уважава и съперникът. Затова един от последните мокикани на играта е уважаван от всички и ще липсва. Няма как да е другояче...
"Все още има три месеца до края на първенството и няма да си позволя отпускане", заяви Карлес. А на него може да му се вярва!
