"Свобода, равенство, братство, любов на разумни цени и едно твърдо сварено яйце!"
Лозунгът с исканията на Славната република на Шосето на петмезената мина от великия роман на Тери Пратчет - "Нощна стража", изникна директно в главата ми, когато видях новината за окупираната автономна територия в Сиатъл, формирала се покрай протестите #BlackLivesMatter.
И реално има сериозна прилика - цялата тази наивност на идеята, че в днешно време може да има някакво подобно "автономно" място без полиция, без закони, в което въпреки това да цари мир и любов, докато младежи наоколо рисуват всички попаднали им стени със спрейове... граничи с фентъзито.
Сега, след три убийства и предостатъчен брой грабежи, вандалски прояви и изнасилвания, експериментът е на път да приключи безславно.
Разбира се, кметът на Сиатъл - Джени Дъркан - обеща да работи заедно с демонстрантите, за да се избегнат нови сблъсъци, но на практика досега само най-фанатично верните на идеята за волна анархия биха продължили да се съпротивляват.
Защото, колкото и прекрасно да звучи на някои идеята за тази абсолютна свобода, на практика тя е неприложима. Анархията не работи. Никога не е работила, никога няма и да го направи.
Тя е поредната утопична идея, която се сгромолясва при сблъсък с реалността на това, че хората всъщност не сме съвсем пригодени за утопични идеи.
Подобни идеи оставят твърде много вратички за онези люде, които са далеч по-опортюнистично настроени, отколкото могат да повярват безкористните идеолози, и на всичкото отгоре не се свенят да се възползват от отворилите се възможности... независимо от последствията за околните.
Така, когато полицията изостави района на Капитолийския хълм в Сиатъл, някои се сдобиха с безплатна техника, други с далеч не толкова доброволна компания за през нощта, а трети просто се разделиха с живота си.
Законите, общите правила, които да важат за всички членове на обществото, са крайъгълен камък, без който въпросното общество не може да функционира.
И фактът, че в САЩ си имат проблеми с органа, който прилага въпросните правила, не означава, че по някаква причина те са станали ненужни. Или още повече - че изведнъж правилата ще започнат да се съблюдават сами, без да има нужда вече от полиция.
Да вярваш в подобно нещо означава да не разбираш елементарни моменти от човешката психология.
Фактите са такива - поведението на хората се влияе, освен всичко друго, и от едни много егоистични подбуди - от алчност, завист, чувство за неудовлетвореност или дори проста, безпричинна дребна злоба. Както и още много други.
И да, те не са единствените фактори. Всеки човек си има и своите алтруистични апели. Но е глупаво да се игнорират онези, по-мрачните страни, които обикновено водят до проблеми.
Все някой ще се намери да каже, че той/тя самият/самата е над тези неща и е открил/а духовните и земни истини, преодолявайки своята "Сянка" (по Юнг). Да, ама при другите това не важи. А обществото, колкото и да е неприятно, винаги се движи със скорост, по-близка до тази на най-бавните.
Това е проблем обаче не само с анархията, но и с всички подобни идеологии, които претендират веднъж завинаги да решат проблемите на човечеството и да установят перфектна среда.
Такива неща просто не работят, а някои от тях дори имат навика да се превръщат в уродливи системи на човешка експлоатация.
Ако протестите искат да постигнат целите си в борбата срещу расизма, те трябва да пораснат и да се откъснат от детските мечти за утопии. Трябва да се научат на политика, вместо на лозунги, на мислене, ориентирано към целите, вместо на скандирания. Едва тогава биха успели да постигнат нещо реално и трайно, което да не бъде опорочено веднага.
За децата на различните революции пък остава само да гледат как мечтите им се провалят, сблъскали се с реалността. Все пак след всеки борец срещу тираните притичва и по един якобинец, потъркващ доволно ръце.
Или както го е написал Пратчет в "Нощна стража":
"Хората на страната на Народа неизменно оставаха разочаровани, каквото и да се случи. Откриваха, че Народът не е склонен да бъде благодарен, признателен, прозорлив или послушен. Народът по-скоро беше дребнав, тесногръд, не особено умен и дори подозрително настроен към умните. Затова децата на революцията винаги се натъкваха на твърде стар проблем - не само управниците са неподходящи (това си е очевидно), ами и Народът не е какъвто трябва."
