Винаги съм била на мнение, че силното изкуство трябва да отговаря на два критерия: да развълнува обществото и да надскочи злободневния предел от теми, като засегне нещо по-значимо.
За нула време Джон Малкович покри и двете условия.
Дни, след като от Народния театър "Иван Вазов" в София обявиха, че билетите за представлението на Оскаровия носител - "В самотата на памуковите полета", ще се продават от 25 януари, а цените им ще са между 50 и 400 лева, социалните мрежи закипяха от повсеместно чумерене.
Не помня кога за последно така се говореше за театър. С кисел привкус за невъзможност да се отиде на спектакъл, понеже хората, които са в състояние от раз да извадят 400 лева за билет се броят на пръсти.
Не си помисляйте сега да спорите, че Народният театър е разграфил различни суми и ако се намират чак толкова запалени фенове на Малкович, то същите трябва да действат стратегически като при билетите за концерти.
Седят прилежно пред компютъра, чакат старта на продажбата (в случая 12 ч. на обяд) и хвърлят върху евтините места в театъра като на Черен петък, само че за културтрегери.
Понеже е близко до акъла, направих това упражнение и резултатите изглеждат така:
- 11:55 ч. - сайтът на Народния театър е забил
- 11:58 ч. - сайтът продължава да е забил
- 12:03 ч. - билетите от 50 лв. и 80 лв. вече са привършили
- 12:15 ч. - останали са билети само от 350 лв. и 400 лв.
- след 12:30 ч. - налични са билети само от 400 лв.
И това за трите дни на пиесата (16,17 и 18 февруари), в която Малкович ще си дели сцената с латвийската актриса Ингеборга Дапкунайте.
Пред касите на Народния театър положението не е по-различно. Ниже се многолюдие, сякаш не са пуснати билети за философско представление със скрит подтекст, а се прави промоция на колбаси и кисели млека.
Опашките за културни събития винаги са били красива гледка. А от цялата случка може да излезе, че щом толкова хора си угаждат със скъп театър, няма защо да се притесняваме от инфлацията след влизането в еврозоната.
Зад всеобщото вълнение около гостуването на Джон Малкович в София обаче излиза и един по-неприятен въпрос, повдигнат от тези, които не могат да си позволят цената на спектакъла - защо стойностите на билетите в София варират между 50 и 400 лева, а в Атина същата постановка се продава между 5 и 50 евро?
Цена от 400 лева лева със сигурност е висока летва за много от постоянните зрители на Народния, които се оплакват че заради нея салонът ще се напълни с публика от различен профил (конкретно аз подозирам, че ще има хора, привлечени към звездното име, които иначе не биха стъпили на философска постановка).
Със сигурност това е лош жест към аудиторията, която целогодишно подкрепя работата на Народния чрез билетите си. Но от друга страна - търсенето определя стойността и щом цели зали се разпродават аламинут, то явно цената не е чак толкова висока.
По-интересният ъгъл от приключението "Джон Малкович в България" обаче е отговорът на Народния театър за разликата в цифрите на "В самотата на памуковите полета" у нас и в Гърция.
Оказва се, че гостуването на пиесата в Атина е спонсорирано от фондация "Онасис", които са определили символична сума за билетите, докато в България не се е намерил бизнесмен или организация с широки пръсти, че да достави същото удоволствие на българите.
Тук е моментът да се отлепим от злободневността и да си спестим предложенията какви зрители си търси Народният театър с тези билети, защото на дневен ред се появява далеч по-съдържателен проблем за културната среда - какво се случи с меценатството?
В стотици държави по света хората с добре работещ бизнес са гръб за културните дейности и мероприятия. В България за последната година Министерството на културата е получило 300 лева (от едно лице) безвъзмездно дарени средства, което е абсолютен антирекорд.
Защо липсват заможни хора с желание да подкрепят изкуството и да станат част от престижното занимание?
На първо време, виновникът е Законът за меценатството, приет през 2005 г., който не е помръднал в ригидността си от години. Четейки го, е трудно да се видят блазнещи стимули за дарение, освен личната ценностна система, защото предвидените облекчения не са големи.
Докато в други страни, образно казано, си отглеждат поколения от меценати с освобождаване от Данък добавена стойност, данъчно-корпоративни облекчения, рекламни стратегии и нисък данък върху общия доход, при нас единствената примамка за дарителите е намаляване на Данъка върху печалбата (общата доходност за физически лица) с до 15% и освобождаването от част от местните данъци и такси.
Което никак, никак не е изкушаващо пред перспективата да се разделиш с няколко хиляди лева за спонсорство на културно събитие.
Този фактор е обаче е взаимносвързан с интереса на нацията към културата, защото, да го погледнем здравомислещо, малко са фондациите и меценатите у нас и в чужбина, които не използват канала за реклама.
Шумът и посещаемостта около дадена сфера на изкуството са добре дошли за репутацията и популярността на тези, които го подкрепят с парите си.
Жалкото е, че и в тази графа българският културен живот издиша. Ако законът пренебрегва дарителите с неохотата си да приеме някои данъчни отстъпки, българската публика му помага с повсеместно си пренебрежение към театъра, литературата, арт изложбите.
Повярвайте, дори и да сте пиар с майсторлък в професията, трудно ще убедите бизнес настроен човек да инвестира в събитие, към което се очаква слаб интерес.
А за България наплив от хора за култура още е повече изключение, отколкото правило.
Затова Джон Малкович ще е рядко явление на българската театрална сцена. Искрено завиждам на тези, които ще му отидат на крака, а за останалите - наслаждавайте се на шоуто в социалните мрежи.
